Безпорно Кемпър беше прав. Храстозаврите не само нямаха защитни механизми, а нещо повече, сами ни избавяха от необходимостта да ги убиваме.
— Може би ние грешим — продължи Кемпър, — и животът всъщност не е така значим, както на нас винаги ни се е струвало. Възможно, за него не трябва да се залавяме яко и да се борим до край. Изглежда, не си струва да се нахвърляме на враговете си и да им прегризваме гръкляна, единствено с цел да си запазим здрава собствената кожа. Нищо чудно, храстозавърът, който пада мъртъв, да е по-близо до истината, отколкото ние с вас. Така че…
Всички тези „възможно“ и „може би“ започваха веднага след вечеря и продължаваха до късни доби. Кръгът на мислите непрекъснато се въртеше около едни и същи изводи. Струваше ми се, че Кемпър не просто приказваше, а се опитваше да спори сам със себе си, като се стараеше в процеса на разговора да намери друг подход към решаването на проблема.
Когато лампата биваше загасена и всички лягаха да спят, аз още дълго се въртях буден и доосмислях теорията на Кемпър, като се опитвах самостоятелно да намеря изход от лабиринта на фактите. Най-поразителното бе, че посетилите ни храстозаври до един бяха в разцвета на силите си. Може би смъртта се явява привилегия на младите и здравите? Или всички храстозаври са млади и здрави? Има ли обективна причина да ги смятаме за безсмъртни? Задавах си още множество въпроси, но така и не успявах да намеря подходящи отговори.
Работата продължаваше. Вебер направи няколко аутопсии на лабораторни животни, които се бяха хранили само с месото на храстозаврите и ги изследва най-обстойно. Не се забелязваха признаци, храната да действува отрицателно на организма на животните. В кръвта им бяха открити известно количество бактерии, но до патологични изменения или появата на антитела не беше се стигнало. Кемпър постоянно се занимаваше с тях. Оливър започна нова серия опити с тревата, но този път по разгъната схема. Парсънс си почиваше — беше се отказал напълно.
А панкерите още не бяха се върнали. Парсънс и Фулертън напразно ги търсеха.
Продържавах частичка по частичка да съставям отчета си. Работата се придвижваше бързо, дори прекалено бързо. Именно това предизвикваше у мен смътни предчувствиея и подозрения. Логиката ме уверяваше в обратното — нима на подобна планета може да се случи нещо?
Въпреки това нещо се случи.
След вечеря до нас се донесе далечен шум. Възникваше някъде много далече и нарастваше бавно и ненатрапчиво, така че отначало не му обърнахме внимание. Този звук напомняше шумоленето на листата на млади дървета под въздействието на умерен вятър. Но постепенно премина в силен тътен и започна да прилича на далечни отгласи на гръмотевици.
Едва си бях отворил устата, да кажа, че идва буря и Кемпър скочи на крака и започна да вика. Какво именно ни зовеше, така и не разбрах, но смисълът веднага ни стана ясен и ние всички се хвърлихме към спасителния корпус на кораба. Вече се приближавахме до стълбата и тембъра на звуците се смени. Нямаше никакво съмнение, че това е тропот на копита, които стремително приближаваха лагера ни.
Край стълбата стана малко объркване. Храстозаври бяха вече близо и затова се затичах към въжето, което висеше от товарния люк. С неговата помощ бяхме разтоварвали нужните ни неща и аз го бях забравил спуснато. Не мога да твърдя, че съм спец по катерене на въже, но в този миг сигурно поставих нов рекорд за тази част на вселената. Като погледнах надолу, видях, че ме следва Вебер, който също никога не бе имал сръчността на циркаджия. Помислих си, че ни провървя, задето не бях намерил време да изтегля горе въжето. А именно Вебер ме бе ругал за небрежността ми. Исках да му го кажа, но така се бях задъхал, че думите заседнаха в гърлото ми.
Стигнахме люка и влязохме вътре. Под нас, като тъпчеха всичко по пътя си, преминаваха храстозаврите. Бягаха така, сякаш бяха изплашени. Хиляди и милиони животни. Но най-поразително беше мълчанието им. Нито вик, нито писък, само тропот на копита — и това безгласие плашеше по-силно, отколкото вида на безбройното стадо. Изглеждаше така, като че ли самата ярост ни заобикаляше от всички страни…
А най-странното бе, че безкрайното море храстозаври се разделяше пред кораба, а зад него отново се сливаше, като така оставяше малък недокоснат участък. В светлината на звездите стадото се виждаше на растояние много километри, до сливането му с хоризонта. Края му, а имаше ли край? — така и не видяхме.