Ние можехме да не се качваме на кораба, но кой можеше да предположи, че храстозаврите ще бъдат така любезни при предвижването си?
Нашествието продължи повече от час. Когато и последният храстозавър изчезна в мрака, ние предпазливо и с известен страх слязохме долу и се опитахме да определим нанесените ни щети. Клетките с животните, намиращи се на половината път от кораба до лагера, се оказаха неповредени. Палатките, с изключение на една, си седяха на мястото. На масата продължаваше да гори лампата.
Но всички запаси продоволствие и голяма част на оборудването се оказаха затъпкани в земята. Полето около лагера приличаше на разорана нива. Единственото, което не беше унищожено, се оказаха записките ни и опитните животни.
— Още три седмици — каза Вебер — и аз ще свърша с опитите си.
— Няма да останем толкова, запасите ни сега са малко — отвърнах аз.
— А неприкосновения запас?
— Само за обратния път.
— Нищо де, може и да погладуваме.
Вебер ни огледа по ред, след което каза:
— Мога три седмици да издържа без храна.
— Нека опитаме месото на храстозаврите — предложи Парсънс. — Кой е готов да рискува?
Вебер поклати отрицателно глава:
— Не сега. След три седмици, когато завърша с опитите, ще решим. Ако месото на храстозаврите се окаже годно за хората, то неприкосновеният ни запас въобще няма да ни потрябва. Целият обратен път до Кейта ще пируваме.
— Така ще постъпим — казах аз, като знаех, че момчетата ще се съгласят.
— Колко трудно ще ти бъде — че се гласът на Фулертън, Четириокия, — с такъв запас диетична храна може и да погладуваш.
Парсънс Отиде при Фулертън и го сграбчи в прегръдките си, вдигна го и така го разтърси, че главата на Четириокия заподскача насам-натам като на кукла. После предпазливо го постави на крака и тихо каза:
— Приятелю, подобни разговори за диети са ни в известна степен неприятни, разбра ли?
Предупредителната сигнална система се оказа разрушена и затова организирахме двойно дежурство. Но никой не затвори очи тази нощ. пустошителното нашествие на храстозаврите ни хвърли в униние. Лично мен ме интересуваше един въпрос: какво ги бе изплашило така, че многомилионното стадо да препуска през глава и панически в мрака? Отговор не намирах. Отново и отново се връщах към единствено правилното предположение. На планетата не съществуваха причини, които са способни да предизвикат такава реакция на храстозаврите! Но въпреки това причина имаше, нали сами бяхме свидетели на нейното следствие. Нещо повече, тази причина е свързана с тяхните появявания в лагера ни и умирането им пред очите ни. Но какво се явява първопричината — разум или инстинкт? Измъчвах се цяла нощ в напразни опити да стигна до нещо и не успях да заспя.
На разсъмване в лагера се появи поредното същество и с радост се търкулна мъртво в нашите крака.
Минахме без закуска. И за обеда не си спомнихме. Когато започна да се стъмнява се качих в кораба, да донеса нещо за вечеря, но не намерих нищо. Вместо продуктите в ъгъла на помещението се бяха разположили петте изчезнали панкери — и да си призная, по-дебели и доволни същества не съм виждал. Те дори не мърмореха какато обикновено. Досетих се, че са прегризали дупки в сандъците с провизиите и са свършили с всичко до последната троха. Нещо повече, бяха се изхитрили да отвъртят капака на кутията с кафе, да я съборят и да изгълтат черните зърна.
На припасите ни бе даден край. Гледах тъпо дебелите лъснали в лой муцунки на животинчетата. Изведнъж ме осени мисълта, как са проникнали в кораба. Проклинах се за небрежността си. Ако навреме бях прибрал въжето, нищо нямаше да се случи.
После се сетих, че същото това въже ни спаси живота с Вебер. Приближих се спокойно до панкерите, три от тях пъхнах в джобовете си, а две взех в ръце. Напуснах кораба и отидох в лагера.
— Ето ги нашите бегълци — казах аз и ги поставих и петимата на масата. — Вмъкнали са се в кораба, а ние ги търсихме навсякъде другаде. Горе са се изкачили по въжето.
Вебер внимателно ги огледа.
— Добре са си поживели. Нещо да са ни оставили?
— Излапали са и последната трохичка.
Понкерите изглеждаха сто процента щастливи. Очевидно, срещата им с нас ги зарадва. А причини да остават повече на кораба нямаше, нали бяха се справили с „неприкиснивения ни запас“.
Парсънс хвана брадвичката и отиде при храстозавъра, който дойде и умря сутринта.
— Настройте се, хаплювци — изкомандува той и отряза от трупа едно голямо парче месо.
После второ, трето и… Щом се захвана да го пече, избягах в палатката си, защото никога преди носът ми не бе прихващал такава апетитна и подканяща миризма. Разтворих чантата си, надве-натри стъкмих порция лепкава отрова и започнах да я гълтам, като се помагах с лъжицата.