След известно време се появи Кемпър. И с доволен и нахранен вид се пльосна в леглото.
— Ще пожелаеш ли да ме изслушаш? — запита ме той.
— Давай!
— Изискано блюдо. По вкусови качества превъзхожда всичко. Опитахме три вида месо, по парченце риба и още нещо, което напомняше за омари, но много по-нежно… За десерт си хапнахме един плод — смес на диня и ананас.
— А утре и вие ще паднете мъртви.
— Не мисля — отвърна Кемпър. — Ти сам видя, че общото състояние на опитните животни значително се подобри.
Разбира се, че е така, помислих си, всичко отива натам, че Алфред е прав.
По един храстозавър на ден ни стигаше. И хората и животните бяха сити. Храстозаврите не показваха повече агресивни намерения, вмедто това всяка сутрин се оказваха под ръка. И то точно когато си спомняхме за тях.
Внимателно наблюдавах колегите си. Количеството храна, което гълтаха, бе просто неприлично. Всеки божи ден Парсънс изпичаше планини месо, риба, дивеч и най-различни други неща. На масата поставяше тава с плодове и зеленчуци, а кой знае откъде появилото се гърне бе пълно с мед. Всичко това се изяждаше.
Гледах ги. Те бяха насядали около масата с отпуснати колани и се потупваха по коремите. Самодоволните им физиономии предизвикваха в мен чувство на отвращение. Напразно очаквах, че стомасите им ще се свият от болка, а по телата им ще се появи козина или клончета. Нищо подобно не стана. Нещо повече, те твърдяха, че никога не са се чувствували по-добре.
Минаха две седмици. В тази сутрин Фулертън усети някаква слабост. Опита се да стане и не успя. След час започна треската. Симптомите съответствуваха на едно вирусно заболяване от Центавър, но ние бяхме ваксинирани против него. През годините полети ни бяха направили най-различни ваксинации.
Не се съмнявах — треската е предизвикана от преяждане. Още повече, че Четириокият обичаше да си похапва. Оливър разбираше в известна степен от лекарства и даде на Фулертън максималната доза на някакъв антибиотик, който бе препоръчван за всички случаи в живота.
Ние продължавахме да работим и се надявахме, че след ден-два ще стане на крака. Но Фулертън се чувствуваше все по-зле и по-зле.
Оливър повторно прерови аптечката, внимателно изчете всички инструкции и етикети, но не намери нищо ново. Тогава се обърна отново към брошурата за първа медицинска помощ, но там се описваше случаи само на счупени крайници и навяхнати стави.
Кемпър се вълнуваше най-много: помоли Оливър да вземе проба кръв на Фулертън и да подготви хемослайд. Като погледна в окуляра на микроскопа, откри, че кръвта буквално гъмжи от бактерии на храстозаврите. Анализът веднага бе повторен, но резултатът бе същия.
Оливър и Кемпър действуваха, а ние стояхме до масата и чакахме окончателната присъда. Мълчанието прекъсна Оливър, който се реши да изкаже на глас нашите най-лоши опасения.
— Е, кой е следващият? — запита той.
Парсънс протегна ръка. Всички напрегнато очаквахме произнасянето на присъдата.
— Бактерии има и в твоята кръв — каза Кемпър. — Но количеството им е по-малко отколкото при Фулертън.
Подред отивахме при Оливър и резултатите се повтаряха. Наистина, в моята кръв имаше най-малко бактерии.
— От месото на храстозаврите е — каза Парсънс. — Боб не е ял от него.
— Но нали горещата обработка унищожава… — започна Оливър.
— Ти сигурен ли си? Тези бактерии трябва да имат безумно висок коефициент на адаптация. Нали те изпълняват в организма на храстозаврите огромна работа. Мисля, че те с лекота се приспособяват към всякакви, дори и най-непредвидими условия. Освен това плодовете и зеленчуците ядохме в суров вид. Да, и месото, скъпи мои приятели, го предпочитахте недопържено.
— Но кой ще ми обясни — продължи да пита Оливър, — защо точно Четириокият заболя първи? Защо количеството на бактерии в кръвта му е повече отколкото при другите? Нали той започна да лапа месо заедно с нас.
В този миг си спомних разговора ни с Фулертън на брега на потока. Разказах за тревичката, която той дъвчеше, но това едва ли подобри настроението им.
След седмица, най-много две, количеството бактерии в кръвта на всеки от нас ще стане колкото при Фулертън. Помислих си, дали съм постъпил правилно, като им го разказах? Май е правилно.
— Но не можем да не ядем храстозаври — каза Вебер. — Просто нямаме друга храна. Както и запаси за обратния път.
— Подозирам — проговори Кемпър, — че за нас това вече е минало. Ракетата е отлетяла и ние сме закъсняли за нея.
— Трябва веднага да стартираме — съпротивлявах се аз — имоята диетична чанта…