— Така че, какво ще правим, момчета? — извиках аз. — Ще разпъваме ли палатките? Или още една нощ ще прекараме на борда на кораба?
Въпросът ми, както и предполагах, попадна точно в целта, и още преди залез слънце близо до кораба израстна малко платнено градче. Екологът и по съвместителство готвач Карл Парсънс монтира походната кухня и преди да успеем да поставим последното колче на последната палатка, той гръмко обяви:
— Вечерята е готова!
Всички се хвърлиха към масата, а аз се насочих към палатката си. Както обикновено момчетата се разсмяха преди да се нахвърлят на яденето.
Поне три пъти на ден, а някои пъти и повече си обменяме с приятелите „своеобразни комплименти“. И не възникват никакви недомлъвки и обиди — те непрекъснато се изказват по повод на диетата ми, а и аз не им оставам длъжен. Струва ми се, че храненето се е превърнало в своеобразен ритуал: като си разменяме намеци и шеги ликвидираме стресовите възбуди. Не напразно от дванадесет години не сме се делили.
Като седнах на леглото си, извадих от чантата си моята диета и започнах да се тъпча с безвкусната каша. В този миг ме настигна миризмата на пържено месо. Сграбчих чантата си и се оттеглих в края на лагера. Господи, в токива моменти съм готов да жертвам и дясната си ръка, само и само да ханпа парче месо, от вкусна пържола.
Все пак от диетичната кухня не се умира, но този факт е единственото ми утешение в случая. Представете си само, аз боледувам от язва на стомаха. Ако запитате някой лекар, той ще ви заяви, че подобна болест отдавна не съществува. Така е, думата „язва“ звучи смешно и архаично. Но моят стомах е загадка за медиците! Затова съм принуден да мъкна по цялата Галактика чантата с диетичните храни.
След вечерята момчетата домъкнаха тялото на храстозавъра по-близо до лагера и започнаха внимателно да го разглеждат в светлината на лампите. Само няколко минути изследване бяха нужни да разсеят и последните съмнения — ние се убедихме, че клонките се явяват неотделима част от тялото им и растат от пъпките на кожата им със строго определена разцветка.
Още няколко минути изминаха и Вебер зяпна от учудване, когато откри до някои от пъпките и ямички, като че ли за игра на голф, но много по-малки. С джобното си ножче бръкна в едно отворче и извади някакво насекомо, което приличаше на пчела. Ние не повярвахме на очите си. А Вебер провери още няколко отворчета-ямки и намери още една пчела, също така мъртва, както и в първия случай.
Вебер и Оливър искаха веднага да направят аутопсия, но успяхме да ги разубедим. Ние хвърлихме чоп, кой пръв да застане на пост и естествено най-късата сламка се падна на мен.
Особена нужда от охрана на лагера нямаше, сигналната система надеждно ни защитаваше, но имаше допълнително предписание и трябваше да се организира караул.
Изправих се и тръгнах неохотно да търся пушката, а момчетата ми пожелаха спокойна нощ и се разотидоха по палатките. Още дълго чувах гласовете им в мрака.
Първата нощ на непозната планета винаги минава по един и същи начин. Колкото и да сте изморени от работа, колкото и равнодушно да се отнасяте към нея, вие, независимо дали сте новак или стар космически вълк, едва ли лесно ще заспите.
Седях до запалената лампа. На друга планета бихме направили огън — езиците на пламъците създават илюзията на нещо родно, но тук нямаше дори слама, да не говорим за съчки или истински дърва.
Лампата стоеше на масата до мен, а на другия край лежеше тялото на храстозавъра. Отдавна не съм се чувствувал така неудобно, макар времето на моите безпокойства още да не бе настъпило. Специалността ми — икономика на селското стопанство — определяше основната ми задача: да преценя отчетите на специалистите и да направя съответния извод за възможната колонизация на планетата.
Но сега, като се намирах сам с това удивително същество, не можех да се откъсна от мисълта, че то ми обърква всички карти. Напразно се опитвах да се захвана с нещо друго, мислите ми непрекъснато се връщаха към загадките на съществото, така че бях радостен да видя до себе си дори Талбът Фулертън Четириокия, който изплава от мрака.
По време на полет той приличаше повече ва сянка, отколкото на човек. Бе така апатичен и безлик, че не го забелязвахме нито аз, нито колегите ми. Но сега Четириокият изглеждаше развълнуван.
— Впечатленията не ти дават мира, а? — запитах го аз.
Той кимна разсеяно и продължи да се взира в тъмнината.
— Чудна работа — каза той. — Би било истинско чудо, ако това се окаже същата планета.
— Няма да се окаже. Ти търсиш Елдорадо. Преследваш приказката. И стреляш с халосни патрони.
— Веднъж са намерили тази планета — продължи упорито той. — Ние разполагаме със съответните записи за това.