Ние разузнаваме новите светове, търсим растения и животни, които са подходящи за следващи опитни изследвания. Наистина, с особени успехи не можем засега да се похвалим. Намерили сме няколко вида треви, които стават за елтенианските планети. А останалите ни находки не може да се причислят към успехите ни. Да, Изглежда Щастието упорито ни обръща гръб. Достатъчно е да си спомним за отровните доматоподобни. Роботим упорито като другите отряди, но се оказва, че единствено със старание малко се постига. Често, особено вечер, ни става ужасно обидно: защо някои се връщат с ценни находки, носещи им слава и пари, а ние само пощипваме жалките ни треви. А още по-често се връщаме с празни ръце.
Животът на изследователите не е лек, често ни се налага да работим в невероятни условия. От такива полети колегите се връщат като изстискани лимони, ако въобще се връщат…
Но днес изглежда невероятно ни бе провървяло. Планетата бе тиха и мирна с идеален климат, повърхност без излишно разнообразие и най-важното — отсъствие на враждебни животни и отровна растителност.
Вебер като винаги се успа. Когато си показа носа навън, дойде при масата и се запули над тялото на храстозавъра, сякаш за първи път го виждаше.
— Просто фантастика, а не симбиоза — каза, като обикаляше масата без да откъсва очи от съществото. — Мозъкът ми отказва да възприема подобна зрителна информация. Ако това същество не лежеше пред собствения ми нос, бих казал, че подобно нещо е невъзможно. Нали симбиозата предизвиква асоциации с най-простите форми на живот.
— Имаш предвид клончетата в телата на храстозаври, ли? И пчелите ли?
Той кимна.
— Защо си сигурен, че това е симбиоза?
— Не зная — тихо отвърна Вебер и така стисна юмрук, че пръстите му побеляха.
Тържествено му предадох пушката и отидох в палатката си, която делях с Кемпър. Бактериологът се събуди и ме заговори. Макар, всъщност, да не спеше.
— Ти ли си, Боб?
— Аз съм. Всичко ли е наред?
— Нещо не ме лови сън. Лежа и си мисля — каза той. — Лудо място.
— Храстозаврите ли?
— Не само те. Цялата планета е такава. За първи път виждам такава пустиня: нито дървета, нито цветове. Нищо. Само това безкрайно море трева.
— Нима има инструкция, която да забранява да се намира планета пасбище? — пошегувах се аз.
— Прекалено е просто — отвърна той, като не възприе шегата ми. — Всичко е неестествено опростено. Планетата е разтребена, подредена и опакована. Сякаш някой се е поставил за задача да създаде проста планета, като е отхвърлил излишъците, прекратил е биологическите опити, с изключение на един-единствен — да отгледа само един вид животни и тревата за тяхната прехрана.
— Сигурен ли си? — запитах аз. — Ние не знаем още много подробности. Възможно е, да не сме забелязали останалите обитатели на планетата? Та ти добре знаеш: загадките възникват за секунди, а се разрешават с години. Съгласен съм, единствените живи същества, които ни се удаде да видим, са храстозаври, но защо това да не е по причина, че са се разплодили в невероятни количества. И така, като висока планина, закриват със себе си всичко наоколо.
— Е, върви по… — прошепна той и се обърна с гръб.
Усмихнах се. Кемпър си оставаше същия този Кемпър, когото познавах и обичах, с когото вече десет години деляхме и радости, и несгоди.
Веднага след закуската се разгоря ожесточен спро.
Оливър и Вебер казаха, че ще направят аутопсията направо на масата. Парсънс узна за това и бе готов да ги хване за гърлото. Така и не разбрах, защо толкова се разпени? Та още преди да произнесе и дума, бе ясно, че ще претърпи поредното си поражение. И да шуми и да не шуми аутопсията винаги се е провеждала и винаги ще се провежда именно на тази маса. Няма на какво друго.
— Досещам се, че сте момчета на място. Само че си потърсете друго място, където ще разцепите това тяло — беснееше Парсънс. — Нима си мислите, че на някого му е приятно да се храни на маса, върху която сте проснали мършата си?!
— Но Карл! Ние заемаме само края на масата.
Е, знаехме добре, че след няколко минути цялата повърхност на масата ще се окаже обсипана с парчетата на храстозавъра.
— Разпънете на тревата един брезент! — викна Парсънс.
— Върху брезент не е удобно да се работи със скалпел. Опитай сам и ти…
— Изчезвайте от масата с това чудовище — Парсънс дори не се вслуша в отговора на Оливър. — Още ден и съвсем ще изгние.
Дотегна ми да слушам препирните им и отидох на кораба, където се захванах да разтоварвам клетките с лабораторните животни. Тази работа не ми беше задължение, но хванал се веднъж за нея, изпълнявах я на всяка нова планета.