— И какво му е лошото, че живота им се подчинява на логиката? — запитах аз, като се опитах да го „бодна“ и подтикна, но веднага си помислих, гледайки вилицата в ръката му, че вместо отговор може да ме подгони с нея.
— Какво ли!!! — изгърмя Парсънс. — Природата не е статична субстанция, тя нито за миг не спира своето развитие. Но на тази планета ние се натъкнахме на автоматизирана биостанция, а още по-вярно — биозавод. Интересно, кой регулира потока на продукцията? И от кой е заложена програмата за ограничаване на развитието?
— Като преценяваш вярно ставащото, ти неправилно формулираш въпроса, който ни интересува — каза спокойно Кемпър. — Ти незабелязано прескочи край нещо по-важно: защо? — а не кой. По какъв път е вървяла еволюцията на живота на планетата? Защо природата е стигнала до подобно нещо?
— Няма никакво планиране — кисело се усмихна Вебер, — сам го знаеш, макар да изричаш толкова глупости.
За известно време разговорът се прекъсна. Парсънс се върна при печката. Фулертън отиде да се разхожда, него изглежда го шокира разговорът, ама че идиотизъм, да се спори за някакви си там яйца и мляко?
Дълго стояхме мълчаливи и едва след петнадесетина минути Вебер каза:
— Боб, помниш ли първата нощ? Дойдох да те сменя на поста и ти казах… — той ме погледна. — Помниш ли?
— Разбира се, ти приказваше за възможностите на развитието на симбиозата.
— Сега ти мислиш ли другояче? — запита Кемпър.
— Даже и не зная… Нима може симбиозата да стигне толкова високо ниво? Симбиозата е логически край на еволюцията на живите същества на една планета, нали? Ако моите предположения са правилни, то храстозаврите са идеален пример за симбиозата. Представете си много-много отдавна живите същества са се събрали заедно и са решили, че е време да се обединят. И тогава всички, и растения, и животни и бактерии са се слели в едно същество…
— Каква красива приказка, но така непрвдоподобна — забеляза Кемпър. — Симбиозата е разновидност на приспособяването към външната среда. Но не бива да се изпуска, че тука тя е достигнала далеч напред…
Парсънс нададе гърлен вик и ни призова на масата. Въздъхнах и тръгнах към палатката си, където си приготвих безкрайно неапетитната лепкава каша. Утешавах се с това, че подобна гадост може да се яде само в самота и достатъчно е една шега и да ми се разиграе стомаха.
На дървената клетка за животните, която бях приспособил за писмена масичка, лежеше тънка папка със записите на извършената работа. Май е по-леко да се примирявам с мътилката, която поглъщам, когато се занимавам с нещо интересно. Затова се захванах да разглеждам листата. Записките бяха правени разпокъсано, на доста места хартията бе изцапана с кръв на храстозаврите и още някаква лепкава течност. Но през съвместната ми дейност с Оливър и Вебер се бях научил да разбирам и къде по-големи писмовни загадки.
Разбира се, записките не ми даваха пълната картина на ставащото, но все нещо си изясних. Например, разноцветните петна, които придаваха такъв нелеп вид на съществата, точно съвпадаха с различните сортове месо под тях. Нима някога всяко петно е било отделен организъм?
Органите за яйцеснасяне се описваха подробно, но не съществуваха свидетелства, че са необходими. Както нямаше и доказателства за закономерността на подобен биологически процес като лактацията. Няма малки — за кого тогава е предназначено млякото?
Драсканиците на Оливър разгадавах сега по-дълго от обикновено, но научих доста за пет вида плодове и за три вида зеленчуци. След обяда легнах на леглото си и едновременно смилах и храна и четиво.
Така, нашите същества представляваха всъщност ходещи селскостопански ферми, които даваха чиста печалба, без никакви разходи. И нима може да има разходи? Ходещо месо, ята риби, птицефабрика, млечна ферма, градина, — и всичко това събрано в тялото на едно животно!
Прелистих още веднъж записките и се спрях на един момент, който досега най-много ме интересуваше. Хранителните части съставяха основната маса на телата на храстозаврите, а за отпадъци оставаше съвсем малко. За такова животно специалистите по селско стопанство можеха само да мечтаят!
Вълнуваше ме една мисъл. А какво ще стане ако храстозаврите не стават за храна на човека? И още нещо: възможно е, така да са приспособени към условията на планетата си, че извън нея да не могат да съществуват.
И в този миг като глупав сън мина пред очите ми видение: храстозавър се приближава към нас и пада мъртъв. Неочаквано ярката и реалистична картина предизвика безпокойство и болки в главата ми. Въпросите заизскачаха сами: тревата ще се хване ли на друга планета? Ще могат ли храстозаврите да се приспособят към нови условия? С каква скорост се възпроизвеждат? Може ли този процес да се ускори?