Станах и излязох на чист въздух. Лекият ветрец беше стихнал. Слънцето клонеше към залез и тишината бе неправдоподобна. Вдигнах глава. Бързо се стъмваше. Звездите се проявяваха на нощното небе като на фотографска хартия. Бяха така много и светеха така ярко, че поразяваха въображението и възбуждаха странни мисли. Изгря и луна, но звездите продължаваха да бъдан така ярки. С голям труд се откъснах от непривичната гледка и без да бързам тръгнах към приятелите си.
— Нещата са такива, че изглежда ще се забавим — казах аз спокойно. — Затова утре ще започнем да разтоварваме кораба.
Никой не каза нито дума, но тишината говореше сама за себе си — всички са доволни, че най-после и на нас ни провървя. Представих си, как ще се смърщят лицата на конкурентите ни, когато се приберем с такава плячка. Триумфът ни ще бъде пълен, очаква ни всеобща известност и безгрижно съществуване!
Ликуващото ни мълчание прекъсна Оливър:
— Някои лабораторни животни не са в добро състояние. Днес внимателно ги наблюдавах. Морските свинчета и мишките изглеждат болни — после ме погледна така, сякаш аз съм ги заразил.
Наложи се да изразя възмущение:
— Не ме гледай с обидени очи. Не съм им гледач и се грижа за тях само по време на полета.
Кемпър се опита да прекъсне въникналия спор:
— Преди да говорим за новата храна, трябва да е имаме. Утре ще хванем още един храстозавър.
— Хващам се на бас, че… — започна Вебер, но Кемпър мълчаливо отклони предложенията му, без дори да ги изслуша.
И се оказа прав. Веднага след закуската в лагера пристигна поредният храстозавър и като по команда опна крака. Момчетата се заеха с него, а Парсънс и аз се захванахме да разтоварваме хранителните припаси и различно оборудане. Тази работа продължи през целия ден. Свалихме повечето апаратура, дори хладилника за месото на храстозаврите и всички останали продукти с изключение на дажбите от неприкосновения запас. Нещата се оказаха така много, че се наложи да поставяме нови палатки. Вечерта направо падахме от умора.
На сутринта като навити пружини се захванахме отново за робота. Кемпър продължаваше опитите си с бактериите, Вебер не се отделяше от тялото на храстозавъра, Оливър бе изровил няколко снопчета трева и се занимаваше с нея. Парсънс тръгна към полето, нещо мърмореше под носа си и бе готов да скача и крещи при всяка дреболия. Дори и на най-простата планета изучаването на екологията й е трудна дейност, изискваща извършването на огромен брой изследвания. Но тук нашият готвач всъщност нямаше какво да прави. Отсъстваше борба за оцеляване, а единствените живи същества — храстозаврите — спокойно се разхождаха и пощипваха трева.
Опитах се да съставя черновата на бъдещия ми отчет. Не се съмнявах, че ще го преписвам много пъти. Вълнувах се: изпитвах желание по-бързо да сглобя от отделните парчета единно цяло. Трудна задача, но не се съмнявах, че ще се справя.
На сутринта една клетка се оказа празна. Панкерите по някакъв начин бяха прегризали решетката и изчезнали някъде навън на чист и свеж въздух. Най-силно бягството им подействува на Вебер.
— Те ще се върнат — каза спокойно Кемпър. — При техния апетит, не може да не се приберат в лагера.
Както стана ясно по-късно, той се оказа прав, прекрасно познаваше тези лакомци. Кулинарните им изисквания бе просто невъзможно да се задоволят: лапат буквално всичко и най-важното — в огромни количества. Обмяната на веществата при тях е с чудовищна скорост, което ги прави незаменими лабораторни животни.
Част от нашите животни започнахме да храним единствено с месо на храстозаври. Те в буквалния смисъл на думата разцъфтяха и надебеляха, а на външен вид изглеждаха изключително жизнерадостни. Контролните животни в сравнение с тях ни се струваха болни и измъчени. Дори разболялите се мишки и морски свинчета, подложени на диетата се оправиха и изглеждаха по-добре отколкото преди болестта.
Когато се събрахме, Кемпър, който се въртеше около клетките, каза:
— Храстозаврите за животните не са само храна, но и лекарство. Виждам вече следната реклама: „ДИЕТАТА ОТ ХРАСТОЗАВРИ ВИ ГАРАНТИРА ВЕЛИКОЛЕПНО ЗДРАВЕ И ДЪЛГОЛЕТИЕ!“
Вебер започна да мърмори сърдито. Той нямаше чувство за хумор, а в сегашния момент бе и развълнуван. Можех да го разбера. Той, като сериозен, бих казал голям учен, се бе натъкнал на нещо съвсем ново, с неизвестни никому истини, много от които зачертаваха и опровергаваха целия му многогодишен опит. Отсъствието на мозък, на нервна система, способността им да умират по собствено желание, симбиозата, бактериите… С това не можеше да се съгласи веднага. И именно бактериите го довършиха напълно.