— Сара е шестгодишна и е облечена в розов екип за сняг — промълвява Майк. — Розов костюм със сини ръкавички. А отгоре им са извезани северни елени. Розови ботушки „Барби“. Какво друго ти трябва?
Бавния Ед разхлабва хватката си, но все така запречва изхода от магазина. Майк попълва целия списък въпроси: ръст, тегло, цвят на очите и косата, бенка като на Синди Крауфорд, два липсващи долни предни зъба и леко криви горни. Съобщава дори за охлузения гръден кош на Сара. Забелязва го предната вечер, докато я къпе.
— Как се е охлузила? — пита Бавния Ед.
— Блъсна се в масичката за кафе. Поне така каза Джес.
Бавния Ед спира да пише и вдига глава.
— Съмняваш ли се в думите й?
— Казвам ти, че бях на работа. — Майк изважда цигарите и вижда, че са мокри.
— Има ли нещо по-особено по екипа на Сара?
— Какво например?
— Фигури, декоративни мотиви, такива неща.
Майк разтрива чело, а после затваря очи.
Тате, къде си?
Гласът на Джес: Тръгвай веднага да търсиш дъщеря си. ВЕДНАГА!
Опитва да си спомни такива подробности, тези тъпи, безсмислени подробности — най-важното нещо сега е да намерят Сара. Но как да се справи с Бавния Ед?
— Името й е изписано с черен маркер върху етикета откъм вътрешната страна — съобщава Майк. — Якето е леко скъсано на предния джоб — десния преден… не — на левия. Точно така, левия. Фанг я свърши тая работа.
Кой е Фанг?
— Кучето ни.
Бавния Ед спира да пише. Измъква от джоба си пластмасово пликче и го отваря с тръсване на китката.
— Кога си виждал за последно твоя старец?
— Преди години. Защо?
— За колко години говорим?
— Нямам представа. Три, може и четири да са. За последно чух, че живее някъде във Флорида.
— Но си държи къщата тук, нали?
— Ед, не се засягай, ама какво общо има това с намирането на моята дъщеря?
— Виждали са Лу из града.
И сега Майк проумява.
— Сара не го познава — казва той, докато гледа как Бавния Ед си помага с химикалката, за да напъха очилата в пликчето. — Той не би опитал да я доближи, но даже да го стори — това е изключено, — дори да го направи, Сара няма да му повярва, понеже съм й казал, че дядо й е умрял много преди тя да се роди. Сара не би тръгнала нито с него, нито с когото и да било другиго. Тя знае колко опасни могат да бъдат непознатите. Не би се доверила никому, освен на мен и Бил.
— Децата правят най-странни неща, когато са уплашени, Съли. Виж само какъв сняг пердаши, всеки се е облякъл по различен начин, лицата са скрити, не знаеш кой кой е. Сара сигурно се е залепила за първия познат.
Гадното, остро усещане на страх за Сара започва да излъчва болезнена жар, енергия, от която го засърбява кожата. Майк преценява шансовете си да се промъкне покрай Ед, когато мобифонът на полицая зазвънява.
— Обажда ли се у вас да провериш за съобщения? — пита Ед, докато откопчава апарата от колана си.
— Още след като позвъних на 911.
— Това е преди повече от четирийсет минути. Опитай отново. — Ед лепва слушалката към ухото си и се отдалечава към вратата, като я препречва изцяло.
Майк изважда собствения си телефон и вижда, че батерията е паднала — по това време на деня обикновено я зарежда. Насочва се покрай Ед към тезгяха, където огромен плешивец се прави, че е потънал изцяло в един брой на „Херълд“.
— Мога ли да ползвам телефона, Франк?
Франк Коколуто му го подава.
След като миналата година два телефонни секретаря му свиват разнообразни номера, Майк решава да се довери на гласовата поща към телефонната компания. Набира номера и въвежда личния си код с набъбнала в гърдите надежда, която бива начаса попарена от думите на оператора: „Няма нови обаждания.“
Вятърът разтърсва стъклата за пореден път и Майк си представя Сара, сама самичка на върха на Хълма, как се мъчи да намери очилата в снежната фъртуна, а всичко й е като в мъгла. Е, добре, тя е много уплашена, но освен това е и достатъчно умна. Сара знае добре, че има чудовища, маскирани като любезни, усмихнати чичковци, които предлагат на дечицата бонбони, като ги лъжат, че са си изгубили коте или куче, и ги молят да им помогнат в търсенето, така че, ако някой се е опитал да предложи помощ на неговата дъщеря, Майк е абсолютно убеден, че Сара, дори изпаднала в истерия, ще има достатъчно разум в главата, за да послуша единствено глас, който познава — на приятел или родител, които знае от училище, евентуално на някого от квартала.