Последните думи излитат от устата на Майк съвършено несъзнателно и сега му се ще да ги върне назад.
Но няма страшно — те прелитат край ушите й. Сара продължава да гледа към гората с отнесен, сънен поглед, сякаш описваното от него се разиграва пред очите й.
— Но после се справих.
— О, да. Справи се.
— Играехме една игра на кънки. Ти ме вдигаше на ръце пред себе си.
Ледена тръпка разтриса цялото му тяло. Иска да проговори, да я насърчи да си спомни, но го е страх да не каже или стори нещо, което да прогони картината.
— Ти ме държеше високо, а аз крещях разни имена. Все едни такива, глупави, нали? От рода на Гладната Гъсеница или нещо подобно.
Майк преглъща.
— Да, подобни неща.
Сара кимва бавно, върнала се към едни времена, които някога са градили и споделяли заедно.
— Да — отронва тя със свенлива усмивка. — Спомням си.