Кабинетът на доктор Рейчъл Тайло в Бостън е със сиви стени, боядисани в буреносни цветове, а вътре има бяла кушетка и също такъв стол, които са корави колкото стъклената й масичка за кафе. Като изключим двете окачени в скъпи рамки дипломи, и двете от Харвард, единственият друг предмет с пряко отношение към личността на стопанката е картината над бюрото — широко платно, изпъстрено с точки, петънца и завъртулки, каквито обикновено красят предпазните покривала по мебелите, когато пребоядисваш хола.
Вратата се отваря и ето ти я доктор Т., която прилича по-скоро на господин Т. — разлюляна грамада от втасала плът, обгърната от дизайнерски костюм и облаци парфюм. Измежду наръча папки под мишницата й наднича „Бостън Глоуб Магазин“ от миналата неделя.
Доктор Т. забелязва насочения му натам поглед и проговаря:
— Защо не ми казахте?
— Няма много за казване — отвръща той. — Когато наближи годишнината на Сара, звъня на познати журналисти да напишат по нещо. Това помага да се поддържа жив интересът.
— Имах предвид статията за баща ви.
— През ум не ми е минавало, че някой ще се сети да го потърси. — Това е самата истина. Майк трябва да признае, че е силно впечатлен от начина, по който репортерите не само издирват Лу във Флорида, но даже съумяват да го убедят да проговори.
Тя се разполага върху стола.
— За първи път говори за внучката си, нали така?
— Нямам представа.
— Каква е вашата реакция.
— Никаква.
Д-р Т. го приковава с поглед, търси и оценява реакциите му, способността му да се справя със, както биха казали в съда, „провокиращи гнева обстоятелства“. Най-напред идва курсът по овладяване на гнева. Последван от този, съставен от задължителни четирийсет и осем сеанса, и поставил си идиотската задача да изясни защо е нападнал Франсис Джона — мъжа, за когото всеки знае, че е отговорен за изчезването на Сара, както и за това на други две момиченца: петгодишната Карълайн Ленвил от Сиатъл, щата Вашингтон, и Ашли Жиру, на шест години, от Уудсток, щата Върмонт.
Лу няма нищо общо, обаче д-р Т., човече, тя умира да си вре носа в тази история. Майк трябва да запълва по някакъв начин времето, затова е нахвърлил няколко обобщени историйки за детството си с Лу: за това, как той започва кариерата си на крадец, как обира къщи из богаташките квартали, преди да се издигне на по-високо равнище — кражби от складове за компютърна техника, обири на бронирани камиони в Чарлстън и Кеймбридж. Всички от старата му банда са вече мъртви — всички, освен Лу.
Д-р Т. е използвала синя лентичка, за да отбележи нужната страница от списанието.
— Репортерът пита вашия баща дали сте разговаряли след изчезването на дъщеря ви, а той отвръща: „Двамата с Майкъл почти не сме говорили от деня, в който се ожени. Той така пожела. Някои хора имат нужда да мразят, за да могат да живеят.“
Вдига поглед в очакване на отговор. Майкъл съзерцава пръстена с диамант. Оттук изглежда поне три карата. При такъв пръстен навярно си има постоянна детегледачка, а не почасова и къщата й се намира в някое място като Уестън, където живее със съпруга си, вероятно хирург, кучето — голдън ретривър или лабрадор, в зависимост от това кое е било „модно“ в дадения момент според стандартите на това място. Както и две деца — момчета с имена от рода на Тад и Хънтър. Нейните купени в Харвард наблюдения и заключения може да са били голям хит за отегчените домакини, жадуващи благосклонен слушател, както и синтетична ваканция от еднообразието на лъскавия живот, но не струват пукната пара, когато се опита да ги приложи към енигма като Лу Съливан.
— Някакви предположения?
— Никакви — заявява Майк.
— Мисля, че баща ви дава това интервю, защото иска да ви подаде ръка и може би да се реваншира по някакъв начин.
Майк се привежда напред и взема чашата си от масичката за кафе.
— Моят старец да подава ръка? При цялото ми уважение, струва ми се, че именно вие се мъчите да сторите нещо подобно в дадения случай.