Теста курдисва охлузената си кожена чанта върху плота в тоалетната и откопчава ключалките. Двамата стоят в тоалетната на бензиностанцията „Мобайл“, точно срещу ъгъла на Бостънската градина, която Майк отказва да я нарича „Флийт сентър“. Та това е банка, за Бога! Тъкмо когато се кани да излезе от града, Теста му звъни с нареждане да се видят.
Сега му подава чашката с думите:
— Процедурата ти е ясна, нали?
Условията на пробацията изискват да пикае пред очите на надзорника — няма друг начин да се установи, че урината е наистина негова. Майк смъква ципа и когато започва да пълни чашката, Теста отново допира слушалката до ухото си, за да продължи разговора. Гърдите му остават изпъчени, докато крачи из помещението, като спира от време на време, за да се полюбува в огледалото на омазаните си с гел коси.
В чантата носи днешния брой на „Глоуб“. „ПЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО ВЪПРОСИТЕ ВСЕ ОЩЕ НЯМАТ ОТГОВОР“, гласи заглавието на първа страница. Статията заема цялата й горна половина. Репортерите не са използвали компютърната прогноза, която представя предполагаемия образ на Сара днес, на единайсет години. Редом със снимката й като усмихнато шестгодишно момиченце се мъдри образът на Джона в зимно палто, стиснал здраво своя бастун. Фотографът е съумял да улови неговото изтощение, смъртния отпечатък върху тена на лицето.
Голям късмет извади, Съли, кучи син такъв!
Гласът на неговия адвокат Джими Душет. Преди близо четири години, в един студен следобед към края на март, Майк изтърбушва някаква кухня в Уейланд за основен ремонт, когато телефонът му звънва и секретарката на Душет му казва да зареже онова, с което се занимава, и да поеме с най-голяма бързина към офиса на адвоката. След по-малко от час Майк влиза в разположените на шестия етаж помещения с великолепен изглед към река Чарлс и заварва Душет на телефона. Той наближава шейсетте, изтънялата му коса е бяла, а кожата на лицето прилича на опечен от слънцето гьон.
Престъпник. Тази дума жужи денонощно в съзнанието на Майк. Няма значение, че якето на Джона отговаря абсолютно точно на описаното от свидетеля, малкия Сами Пинкертън. Няма значение, че на следващата сутрин, събота, когато бурята утихва към девет часа, кучетата проследяват дирята на Сара до старинна викторианска съборетина — дома на Джона от детските години. Самият той живее вече под името Дейвид Питърс. Няма значение, че Джона е разпопен свещеник, заподозрян за изчезването на други две русокоси момиченца. Онова, което има значение, са доказателствата.
А доказателствата, както научава Майк, са нещо като Светия Граал. Няма доказателства — няма обвинение. Белхамските детективи обединяват целия си колективен опит с този на съдебните следователи, за да изследват всеки квадратен сантиметър от дома на Джона, бараката с инструменти в задния двор, камионетката му, но не успяват да се доберат до двете най-важни улики: ДНК и органични или неорганични влакна. А това означава, че Франсис Джона има право да свика пресконференция и да се представи като невинна жертва. В своето безочие той стига дотам, че призовава обществеността да се моли за връщането и безопасността на Сара Съливан. Стига да му иска, Джона може да се изтъпани горе на Хълма и да наблюдава до насита малките момиченца. Джона е свободен човек, а свободният човек може да прави каквото си пожелае.
Изграждането на едно обвинение изисква време, господин Съливан. Трябва да проявите търпение, господин Съливан. Правим всичко, на което сме способни, господин Съливан.
Полицаите са добри хора, казва си той, но нищо не разбират. За тях Сара е просто поредна папка с регистрационен номер и набор записки. Сара обаче е неговата дъщеря. Нима очакват да остане спокоен, докато оня урод, който знае какво се е случило с нея, си се разхожда на свобода. Майк не е в състояние да понася повече този товар, да го мъкне на плещите си от един миг в друг, да си ляга вечер с него.
Онзи път е пиян, много пиян. Не го отрича, но готов да се закълне в Исуса Христа, че отива при Джона с намерението да си поговорят. В опит да го вразуми.
Душет оставя слушалката.
— Беше адвокатът на Джона.
Майк не потрепва. През трите седмици, докато Джона лежи в болница и се възстановява след нападението, завършило с три счупени ребра и няколко тежки травми, той се мъчи да привикне към мисълта, че му предстои да прекара следващите пет до осем години от живота си зад решетките. Изправен сега отново пред тази възможност, тя му прилича повече на хипотеза, отколкото на действителна заплаха. Все едно го карат да си стяга багажа за почивка на Марс.