Първият й спонтанен аборт е няколко месеца след онази нощ, последван от още един, година и половина по-късно, а когато се появява Сара, нещата помежду им са се променили до неузнаваемост — Майк, без да знае как и защо се е случило това, усеща с вледеняваща сигурност, когато я прегръща, че държи в обятията си нещо хладно и кухо.
Жълта бележка се кипри по средата на кухненския плот, точно до връзката му с ключове, така че да не може по никакъв начин да я пропусне. НИКАКВА ПЪРЗАЛКА. Думите са подчертани три пъти.
Майк взема бележката и я смачква в юмрука си. Бирата му е върху масата и той я пресушава с желание да запокити кутийката през кухнята, да изпсува ядовито в опит да прогони гнева, който сковава крайниците му. Само че не може да направи нито едното, нито другото, след като Сара се намира в другата стая.
Хвърля бутилката и бележката в кошчето и се опитва да прогони гневното изражение от лицето си. Когато се уверява, че изглежда спокоен, влиза в стаята с телевизора.
Фанг се е проснал полусънен върху постелята си. Сара седи в прекалено големия за нея тапициран стол с наведена глава и стиска като кинжал в ръка цветен молив, с чиято помощ дълбае прави линии в книжката за оцветяване, положена в скута й.
Майк коленичи, готов да се престори, че не се е случило нищо особено, както и, ако бъде попитан, да даде някакво — дай Боже! — убедително обяснение защо мами живее в състояние на постоянно напрежение и страх.
— Искаш ли да излезем и си направим снежен човек?
Сара не отговаря, обаче Фанг разпознава думата „излезем“ и мигом вирва глава разбуден, а късата му опашка започва да бие по постелята.
— Хайде — настоява Майк. — Даже можем да вземем и Фанг с нас. Ще му хвърляме снежни топки, да гледаме как ги гони.
— Не е честно — шепне детето.
Имаш право, Сара. Не е честно да бъдем затворници в собствения си дом. Не е честно и аз не зная какво повече мога да направя по въпроса.
Плачът й го покъртва — не самите сълзи, не, но начинът, по който плаче: устните здраво стиснати, за да не пуснат навън напиращите думи, личицето й е тъмночервено, а по бузите се стичат сълзи. Едно нормално шестгодишно дете не плаче така.
НИКАКВА ПЪРЗАЛКА.
Казах не, Майкъл. НЕ.
— Ей, Сара?
Риданията преминават в подсмърчане.
— Какво, тате?
— Дай да ти облечем екипа за сняг.
2.
Жителите на Белхам го наричат Хълма, но официалното му название е „Роби парк“, по името на първия кмет на града, Дан Роби. В миналото, докато Майк е растял, Хълма бе просто издължена и широка, затревена ивица, а в най-високата му точка се намираше „При Бъзи“, единственото място в града, където срещу три долара получаваш голяма кола и бъргър върху картонена чиния, затрупан с огромна купчина пържени картофи или с най-големите лучени кръгчета на света — по твой избор. „При Бъзи“ си е все така там, в компанията на магазин за алкохол и друг — за видео под наем, но Хълма може да се похвали вече и с една от ония модерни площадки с най-различни видове катерушки, както и с площадка за бейзбол.
Голямата атракция е осветлението. Зима в Ню Ингланд означава мастиленочерно небе още в четири следобед и затова общинската управа издигна телефонен стълб с мощни прожектори, които осветяват всеки сантиметър от Хълма. Сега човек може да се пързаля с шейна, когато му хрумне.
Майк си намира място на долния паркинг, който опира до задната страна на новото игрище за бейзбол. Дневната светлина вече си е отишла, а снегът вали малко по-силно, отколкото преди час, но все още се вижда добре. Излиза от колата пръв, заобикаля откъм другата й страна, помага на Сара да се измъкне, а след това грабва шейната от багажното отделение на камиончето. Протяга ръка.
— Да не съм ти някое бебе! — възмущава се Сара и тръгва напред.
Пълно е с народ. Десният склон на Хълма, където има по-малко бабуни, е предназначен за по-малки деца и такива на възрастта на Сара, докато левият е запазен за по-големи и сноубордисти. Докато ги гледа, Майк си спомня собствените си дни на това място. Ако майка му успее да скрие с грим или шапка синините по лицето си, тя се присъединява към другите майки, за да си бъбри и пуши любимите ментолови цигари, докато всички наблюдават своите момчета как вършат щуротии като например да стъпят върху пластмасовата седалка на шейната и така, прави, да се надпреварват по склона на Хълма. Бил току вземе, та се блъсне в шейната на Майк, за да го прекатури в снега, а той през цялото време се залива от смях. Всички се смеят, включително някои от майките. В ония времена, преди толкова години, се приемаше за нормално децата да щуреят и падат в снега. Хлапетата падаха, ставаха целите в синини и охлузвания, а после се изправяха само за да паднат отново.