— Обичаше новините. Си Ен Ен и предавания като „Кръстосан огън“. Но започнеха ли да говорят за случая, Франсис превърташе канала. Поне когато аз бях в стаята.
— Вие самата питали ли сте го някога?
— Не. Станеше ли дума, доктор Бойнтън ми бе препоръчал да прибягвам до намесата на трето лице. Нали разбирате, ако подметна небрежно „Що за човек би подхвърлил така якето на хълма?“, Франсис може да проговори, да сподели нещо, като се чувства в безопасност, понеже не става дума за него самия. Спомням си, че доктор Бойнтън разправяше как този подход помогнал при Тед Бънди. Той отричал упорито да има нещо общо със случилото се на ония млади жени, но когато профайлъри от ФБР го попитали какво мисли за човека, който, нали разбирате, е в състояние да извърши подобни зверства, Бънди отговорил в трето лице: „Подобен човек би извършил такова престъпление по такъв и такъв начин.“ — Тери въздъхва. — Опитвах да го предразположа. Проблемът бе, че състоянието на Франсис се влошаваше много бързо. Денем не искаше нищо друго, освен да си седи в люлеещия стол, да разглежда албумите и играе с играчките си. Всички го правят. Връщат се към детството. Почват да разглеждат снимки, да играят със стари играчки, да пеят отдавна забравени песнички, да говорят за хора от миналото. Като една моя пациентка, Марша, за която се грижех миналата година. Навсякъде мъкнеше топка за ръгби: в леглото, в болницата, банята. Не я изпускаше от ръце. И най-неочаквано ми метна един страшно сериозен поглед и започна да крещи: „Дълъг пас, Тери. За Бога, дълъг пас!“ Голям чешит бе тая Марша, много ми липсва.
На Майк ужасно му се иска да ускори нещата, но някаква по-властна част от него надделява и го убеждава да прояви нужното търпение. Ясно е, че Тери има нужда от повече време и не бива да я притиска с порой от въпроси, както по всяка вероятност е постъпвал Мерик. Може би изпитва необходимост да съпостави собственото си виждане за Джона с това на останалия свят или просто иска да се освободи от присъствието му и единственият начин, по който може да го постигне, е като говори за него.
— Франсис ме помоли да смъкна от тавана няколко кутии с коледна украса. Поиска още да му помогна при монтирането на празнично осветление в дневната и спалнята му. Обикновени, бели лампички, не като днешните, дето примигват. Майка му запазила част от играчките, които е имал като малък. Седеше неподвижно и ги държеше в ръце. Понякога плачеше. Коледните фигурки му бяха любими. Всяка си имаше някаква история. Франсис умира да разказва истории.
Майк не може да си представи Джона като човешко същество, което някога е било дете и е имало любяща майка, не може да си представи момчето, превърнало се в чудовище.
— Нощем Франсис оставаше в стола си, вторачен в белите лампички. Просто седеше, отдаден на мислите си. Струва ми се, че светлинките го успокояваха. Както и лекарствата. Плачеше доста. Такъв един самотен, самотен старец. Сигурна съм, че страдаше много. — Тя поклаща глава, видимо опечалена.
— Говорите така, сякаш сте харесвали Джона — обажда се Майк.
— Харесвах онази част от него, която ми позволи да опозная. Давам си сметка, че думите ми звучат ужасяващо, предвид онова, което е извършил. Но когато някой ви разкрие сърцето си в подобна ситуация — когато знае, че умира, когато го измъчва силна болка, — в такива случаи неизбежно установявате духовна връзка. Учат ни как да се борим с това, но, честно казано, нима е възможно? Предполагам, че в някаква степен ме привличаше и фактът, че е бил свещеник. Това изисква известна доза уважение все пак. Мислех си да отида на погребението днес.
— Защо не го направихте?
— Заради репортерите. Те не знаят нищо за мен, а аз нямам желание да ги допускам в живота си. — Тери въздъхва. — Колкото до онази негова страна, която го е накарала да извърши всичко това, Франсис не ме допусна до нея. Какво е правил в мое отсъствие? Какви мисли са го спохождали? Не мога ви кажа. Когато бях около него, Франсис постъпваше точно толкова човешки, колкото който и да било от нас.
— Изненада ли ви неговото самоубийство?
Тери мисли за момент.
— В началото да — казва тя. — Поради две причини. Франсис е бил свещеник и добре знае, че това е грях. От друга страна, той не изпитваше физическа болка или поне аз не знам да е изпитвал. Досега не съм губила пациент по този начин. Поначало се случва изключително рядко. При все това Франсис не бе като останалите пациенти. У него имаше… имаше много неща в главата му, до които нямах достъп. Чувство за вина може би. И както вече споменах, той бе крайно самотен. Това не се лекува.