— Мерик?
— Моля?
— Ед ми каза за баща ти. Наистина съжалявам.
— Грижи се за себе си, Майкъл.
Вече е четири следобед и слънцето свети ярко над оживената Мейн стрийт. Майк си спомня — било е преди много години — как стои на това място, където е седнал сега, и гледа през прозореца, докато майка му мери обувки, а любезно усмихнатият продавач се опитва да не забелязва синините и отоците по лицето й. Няма я вече, мъртва е, убита от Лу. И Сара я няма, най-вероятно мъртва, убита от Джона.
Майк се пренася на върха на Хълма в оная сутрин, когато полага люляков букет в деня на Сарината годишнина.
Този жест не е възпоменание за нея. Тук става дума за отказ, нежелание да приеме истината и да се примири с нея. Да се освободи.
Да се освободи и после какво?
Появява се сервитьор, младеж в началото на двайсетте, издокаран в безупречен костюм, с диамантена обеца на всяко ухо.
— Мъжът, който си тръгна току-що, каза, че ще поеме сметката, ако решите да обядвате — казва младокът. — Бихте ли ми казали кой е той? Лицето му изглежда много познато.
— А вие знаете ли коя е Сара Съливан?
— Откъде да знаете? Не я показват по Ем Ти Ви.
— Съжалявам, да не би да казах нещо лошо?
Майк въздъхва.
— Не — отвръща той, — не вие.
27.
Добре знае, че най-подходящото време да го направи е докато дневната светлина е все още силна.
Майк кара по „Андерсън“ и забелязва букетите цветя, визитни картички и увеличени снимки на Сара, пръснати по моравата и стъпалата пред къщата. Не забелязва никакви репортери. Или са се отказали за момента, или все още киснат край гроба на Джона. Той влиза в алеята и паркира колата в гаража, за да не се вижда.
Вътре в къщата, Майк измъква от контактите телефонните кабели в кухнята и спалнята. Не желае да го прекъсват, защото може лесно да се откаже от намерението си. Слиза в сутерена, взема каквото му е необходимо и се връща отново горе.
Стаята на Сара е пълна с топла, мека светлина. Миризмата й, онова нейно ухание, с което са пропити възглавницата, завивките и дрехите, си е отишло отдавна, изветряло в хода на времето. Всичко останало си е както преди: масата за рисуване край прозореца; снимката на Том Брейди с автограф, подарена й от Бил; комплект от серията „Барби“ в ъгъла — къщичка на Барби, с лека кола „Мустанг“ и частен самолет. Барби си има дори собствен „Макдоналд’с“ точно до къщата. Четири фотографии в бели рамки висят над леглото й: Сара в родилната зала, първата прегръдка на Джес; първата прегръдка на самия Майк и още една на Сара в люлката. Идеята си е нейна. Сара е запленена от представата, че някога е била толкова мъничка.
Започва от куклите Барби. Взема ги внимателно една по една и ги полага в картонена кутия. Играчки, дрешки и мебели — тях ще подари на някое дете. Снимките над леглото ще си останат по местата до мига, в който бъде готов и за тях. Предметите, които са свързани със специален спомен — например мечето с надпис ТИ СИ СПЕЦИАЛНА върху корема, купено в деня на нейното рождение, за да бъде оставено отначало в кувьоза, а по-късно в люлката й, — тези неща ще опакова и скрие на тавана, при вещите на майка си.
28.
На другата сутрин, събота, Майк едва успява да свърже отново телефона, когато той вече звъни. Върху дисплея на апарата в кухнята се изписва ЕЛИС, САМАНТА. Майк вдига слушалката. Малко след девет часа е.
— Как я караш?
Всички все това го питат. Сякаш е на смъртно легло, обречен да последва Джона в отвъдното.
— Карам я горе-долу — отвръща той и си сипва трето кафе.
— Какви са ти плановете за днес?
— Работа до гуша. Притискат ме срокове. — Обектът в Нютън изостава. Работата трябва да приключи до края на седмицата. Бил изнася по-голямата част от товара на свой гръб, работи доста извънредни часове. — Ами ти? В офиса ли си?
— Днес за мен няма работа. Решила съм, просто за разнообразие, да правя онова, което правят всички нормални хора в ден като този. Снощи гледах филм за жена, преследвана от убиец, по кабелната, днес ще ходя на йога, а след това ще гледам още скапана телевизия. В момента се забавлявам с трима юнаци, които се състезават в катерене по телефонни стълбове.
— По телефонни стълбове?
— Да, съвсем сериозно. Яки мъжаги с кожени пояси драпат нагоре по стълбовете. Обичам спорта, ама това ми се вижда бая идиотско. Ти какво мислиш?