— Наближава шейсетте.
— Бога ми, Ханибал Лектър може да му завиди. — Бавния Ед спира пред вратата към ареста. — След петнайсет минути трябва да го подготвим за транспортиране.
— Спомням си процедурата.
— Само че твоят старец няма да се измъкне под гаранция. Опитай да му налееш малко разум в главата. Всичко ще протече много по-лесно, ако ни сътрудничи. — Бавния Ед отваря вратата и Майк тръгва по слабо осветен коридор.
Лу се намира в последната килия, седнал по турски върху койката, стиснал в длани кутийка кола. Лицето му е болезнено бледо и лъщи, сякаш е намазано с олио. Въпреки хладния въздух върху синята блуза, в допир с подмишниците му, ясно личат тъмни петна. Малкото помещение е пропито с миризмата на застояла пот, изветрял аромат на използвания от Лу афтършейв, „Олд Спайс“, както и на просмукани от воня на тютюнев дим дрехи.
Отпред е поставен сгъваем стол. Майк се настанява върху него.
Изтичат цели две минути. Лу не помръдва и не продумва.
— С Поли Уотърс израснахме заедно — съобщава той най-накрая. — Взеха ни в армията по едно и също време. Онзи път бе тъмна нощ и ние навлязохме в някакво село, за което се предполагаше, че е изравнено със земята. Стана така, че Поли не гледаше накъдето трябва, когато някакъв жълтур с огнепръскачка го подпали като факла. Човек пищи много особено, когато гори. Споменът за подобен звук не те напуска, докато си жив.
— А какъв звук се чува, когато им пръсваш главите?
Лу отлепва поглед от колата.
— Полицаите открили фасове край бараката в задния двор на Джона — съобщава Майк. — Можеш ли да познаеш чии отпечатъци са били по тях?
— Няма да влизам в затвора заради свинщините на друг.
— Отпечатъците съвпадат с намерените върху две парченца от бутилката, използвана за коктейла „Молотов“. Отгоре на всичко съседът на Джона е запасен офицер. По ирония на съдбата точно в оня момент си играел с прибора за нощно гледане. И кого, мислиш, забелязал да развива крушките от задната веранда на Джона?
— По тях има ли пръстови отпечатъци?
Майк не отговаря.
— Никак не ми се вярва — заявява Лу.
— Намерили са златната ти запалка в снега.
— За последно я видях у „Маккарти“. Някой ми я сви от джоба на сакото. Иди питай Джордж Маккарти, той ще потвърди.
— Искаш да кажеш, че някой те работи?
— Нямаш представа колко си прав.
— Доколкото разбирам, полицията те е спипала малко преди да духнеш от града.
— Гласях се за Флорида.
— Не мисля, че ще ти е много лесно да пробуташ тая история.
Лу скърца със зъби, а по протежение на долната му челюст се издуват сухожилия.
— Обадих се на едно-две места — продължава Майк.
След разговора с Лу той звъни отново на Сам, разяснява й положението и споделя своята идея. Тя го изслушва, прави някои предложения и се съгласява да помогне.
— Франки Делано — обажда се Майк. — Трябва да го помниш.
Лу кимва.
— Дърт гангстер. Подвизаваше се с бандата си в Норт Енд.
— Адвокатът, който имам предвид, не само го спаси от затвор, но отърва и двама от ключовите му играчи — Джими Фингърс и някакъв друг герой на име Престано. Кракът им не е стъпвал в затвора.
— Как се казва тоя?
— Уайнстийн.
— Мартин Уайнстийн? Има ли офис в Бруклайн4?
— Този тип не е от Бостън. Наемането му граничи с невъзможното, но една моя приятелка му е близка.
— Ами викай го тогава.
— Много е скъп.
— Колко?
— Петдесет бона първоначално.
Лу дори не мигва.
— Викай го.
— Само за начало, нали разбираш. При случай като този, с всичките улики, които са събрали против теб, можеш да очакваш сметка за поне сто бона, а може и двеста. Хора като Мартин Уайнстийн не работят на кредит.
— Казах да го викаш.
— Тук вече работата зависи от теб.
Лу присвива очи.
— Помагаш ми — продължава Майк, — и моята приятелка урежда адвоката. Не ми помагаш, оправяш се сам. Такива са условията на нашата сделка.
— Какво искаш?
— Ще ми кажеш истината за случилото се с мама.
— Задникът ми се пържи на бавен огън, а ти си се разровил в лайна отпреди сто години.
Майк става.
— Тя ни заряза — заявява Лу. — Точка по въпроса.
4
Град, основан в началото на XVII век, който се намира в непосредствено близост до Бостън. — Б.р.