— Месец след като това стана, тя изпрати по пощата пакетче до Бил. Имаше и бележка. В нея пише, че ще се върне в Белхам. Как разбра къде се укрива?
— Ако съм знаел, не мислиш ли, че щях да я върна у дома?
— Не и преди да й хвърлиш един здрав пердах. Не си забравил ония години, нали?
Лу отпива яка глътка от колата.
— Теб те нямаше няколко дни, нали така? Замина по твоите си работи. Помниш, разбира се. Върна се у дома, викна ме в задния двор и ми дръпна една лекция, от която да ми стане ясно, че тя няма да се прибере и е време да свикнем с тази мисъл. И сигурно щях да ти повярвам, ако не бях видял куфара ти отворен върху леглото и не бях решил да проведа малко разследване.
Майк бръква във вътрешния джоб на сакото, измъква пожълтелите самолетни билети и ги лепва срещу решетката.
— Билети за Париж и паспорт с името на Том Петерсън — казва Майк. — Мъжът от снимката много прилича на теб. Искаш ли да хвърлиш един поглед?
Трябва да му се признае това на Лу: не трепва, дори не мигва. Оставя кутийката кола на пода, а после се обляга назад в леглото, сключва пръсти зад врата, все едно слуша прогнозата за времето.
— Работата е там, че ти не обичаш самолети — продължава Майк. — И все пак си се качил на един, за да прелетиш цялото разстояние до Франция, при това под чуждо име. Защо?
Лицето на Лу поаленява, дебелите, подобни на въжета вени по ръцете му се наливат с кръв.
— Кажи ми какво й стори и ти давам дума, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да те измъкна оттук.
— Ако не, какво? — Гласът на Лу крие заплаха: ебаваш се с мен, но на собствен риск.
— Чух, че килиите в „Уолпол“ са като клетките за военнопленници.
Лу не отронва дума. Лежи с блеснали очи.
Вратата се отваря и Бавния Ед тръгва към тях.
— Време е, Съли.
— Няма проблеми, господин полицай — отвръща Лу, а върху жълтеникавото му лице се изписва самодоволна усмивка. — Майкъл, щом проявяваш толкова жив интерес към скелетите от миналото, защо не започнеш от съпругата си — моля за извинение, бившата съпруга. Питай я за оня тип, дето й го завря в онова евтино хотелче в Мейн през уикенда преди сватбата ви.
30.
— Никога не си споменавал тая история с билетите и паспорта — казва Бил.
— Това не е нещо, с което човек ще тръгне да се хвали.
Майк помага на Бил да вдигне един от правените по поръчка шкафове от черешово дърво, които трябва да се я монтират в новата, професионално обзаведена кухня на Маргърет Ван Бърън. Тази кухня е достойна за снимка в домакинско списание: шкафовете са на обща стойност осемдесет бона, плотове от полиран гранит. Има, два фризера и, разбира се, свръхмодерни печка и фурна „Вайкинг“. Само дето Маргърет Ван Бърън мрази да готви.
Бил продължава:
— Учудва ме, че Лу така и не се е сетил за тях.
— Сигурно си е помислил, че ги е заврял някъде. Кой го знае? Беше много отдавна.
— А ти просто си ги прибрал.
— Мислиш, че трябваше да ги предам на полицията ли?
— Те смятаха, че изчезването на майка ти има връзка с Лу.
— Ти знаеш, както знам и аз, че още тогава Лу си имаше ченгета на заплата при него. Отец Джак е казвал същото не един път.
— Така си е.
— А освен това тогава бях едва на девет. Опасявах се, че ако Лу разбере някой ден за тия билети, бързо-бързо ще се намеря легнал до майка ми.
— И сега ли те е страх от това?
— Въобще не е за пренебрегване. — Майк бърше потта от челото си. — Мислех си, че ми е в кърпа вързан. Лу никога не е изпадал в подобна ситуация — затворен в капан, опрял до моята помощ. Мислех си, че като му покажа плика, докато е в това състояние — и готово.
— А вместо това той ти снася оная дивотия за Джес.
— Именно — отвръща Майк, докато се занимава с бормашината. — Точно това направи.
— Обади ли й се?
— Не.
— Но ще го сториш.
През следващия един час двамата работят мълчаливо. Когато приключват с шкафовете, преминават към лавиците в съседния килер.
— Тоя Лу, така да изгори човека — проговаря Бил, — никак не е хубаво.
Майк престава да се занимава с работата си и обръща глава към Бил.
— Нали говорим за същия Лу Съливан, с когото съм отраснал? Нали беше там, когато започна да блъска главата на Джон Саймън в бронята на една кола и за малко да го довърши?
— Дали е способен да подпали жив човек? Без съмнение. Напълно е способен да го стори, също както още куп други неща, дето ние двамата дори не можем да си представим. Но да клечиш зад някаква барака, да посипеш навсякъде с фасове, а накрая да си изпуснеш и златната запалка… Не ти ли се вижда малко прекалено немарливо?