Джес лежи по гръб и помага на чифт грубиянски ръце да разкопчаят блузката й.
Майк поглежда надолу, към резенчетата пъпеш „Медена роса“, а в съзнанието му просветва числото 10. Той съсредоточава цялото си внимание върху него, задържа го там, докато поема дълбоко въздух през носа. Дълбоко дишане с помощта на диафрагмата — там е истината.
Джес пъха палци зад колана на джинсите и ластика на пликчетата и трескаво ги смъква надолу по бедрата, й все едно синята материя изгаря кожата й.
Джес му говори нещо.
— Какво каза? — пита той.
— Попитах какво има.
В съзнанието му изниква усмивката на Лу.
— Опаковах някои неща от стаята на Сара в петък вечерта — отвръща Майк. Продължава да фиксира с поглед храната пред себе си, отбелязва си ярките цветове на пъпеша и ягодите.
Джес сплита пръсти върху масата в очакване.
— Изпитах неудобство. Все едно й казвам, че вече няма място за нея в живота ми. На сутринта реших да върна всичко както си беше.
— Може би още не си готов да се сбогуваш — обажда се Джес.
— Там е работата, Джес. Не съм сигурен дали изобщо ще бъда готов някога.
Въздиша и пита:
— Какво успя да научиш?
— Каквото има на бостънската уебстраница, а и „Глоуб“ отразява събитията доста подробно.
— Да ти разкажа ли всичко?
— Само ако ти искаш.
Майк започва от нощта, когато застава на верандата у Джона, и й разказва всичко, чак до срещата с Мерик в „Дакота“. Докато говори, вниманието му се насочва през прозореца навън, към задния двор, към парчетата зелена площ и напъпили цветя, към различните спортни уреди, направени от метални тръби, към всичко друго — само не към лицето на Джес. Мисли си, че ако погледът му се спре върху него, всичко, което е таил след вчерашното посещение при Лу, ще се излее навън и той ще изгуби контрол над себе си, ще изпадне в ярост, както се е случвало по време на брака им.
— Оная сутрин, когато го срещнах на пътеката — казва Майк, — трябваше да го оставя да се задуши.
— Взел си правилното решение.
По тона й познава, че не казва каквото мисли.
— Заради това ли си ядосан?
— Не съм ядосан.
— Вратът ти е червен като цвекло.
— Горещо ми е. Май ме е налазил грипът, дето върлува напоследък.
— А защо не ме поглеждаш в очите? Правиш го само когато се опитваш да избегнеш скандал.
Има право, разбира се. Джес улавя всеки издайнически симптом на неговите настроения, познава отлично всички негови прийоми, които му помагат да заобиколи опасността от избухване на някоя свада.
— Ако те е яд заради нещо — продължава Джес, — кажи ми открито, за да го обсъдим.
На китката й виси диамантена гривна. Навярно подарък от новия й приятел. Вторачва поглед в бижуто (пръстите й търсят опипом ластика на боксерките му, а когато го намират, се впиват в плата и дърпат яростно надолу, може би дори го разпарят, защото ако Джес Армстронг пожелае нещо, Бога ми, тя се устремява неудържимо към него — нейните нужди винаги са на първо място, нейните желания, не е ли така, Майк?) и усеща как острите зъби на казаното от Лу се впиват още по-дълбоко в меката маса на мозъка му.
Майк вдига глава и среща нейния поглед.
— Май знаеш какво стана с Лу.
— Така е — съгласява се тя с въздишка. — Съжалявам, че освен всичко останало, и това ти се стовари върху главата.
— Не ми се виждаш изненадана. От историята с Лу имам предвид.
— Когато става въпрос за баща ти, нищо не е в състояние да ме изненада.
— Вчера говорих с него. В затвора.
— Господи!
— Помоли ме за помощ.
— За Бога, защо си причиняваш всичко това?
— Казвал ли съм ти някога за своите подозрения, че Лу страда от клаустрофобия?
— Това какво общо може да има с желанието ти да го посетиш в затвора?
— Смятах, че ще мога да се възползвам от тази негова слабост. Да го принудя да ми разкаже за мама. Бях го пипнал здраво, а разполагам и с доказателства. — И Майк й разказва за билетите, паспорта и за това, как ги е открил.
— Никога не си го споменавал — отбелязва Джес. Върху лицето й се изписва израз на огорчение. — Трябвало е да разкажеш всичко на полицаите, когато са дошли да разпитват след изчезването на майка ти.
— Нищо добро нямаше да излезе от това.