— Приятното може да се окаже фатално за портфейла ти.
— Какво имаш предвид? Салата за петдесет долара ли?
— О, не. Много, ама много по-скъпо.
— Значи трябва да съм изтупан?
— Абсолютно.
— Избери време и място. Ще ти звънна утре.
Майк затваря и поглежда през прозореца, към къщата на Лу — по този въпрос няма две мнения: съпругата и синът му винаги са били само временно пребиваващи в нея. Майк е бил тук за последно малко преди да навърши осемнайсет. Лу излиза по свои дела, а Майк събира малкото си вещи, общо два кашона, и се мести в къщата на О’Мали. Стаята на Чък и Джим е свободна, понеже двамата са постъпили едновременно в армията.
Оттогава са изминали две десетилетия и старият квартал се е променил доста. Селските къщи са съборени, а на мястото им се издигат просторни домове в колониален стил, някои с по два гаража. През всичките двайсет години Лу не е пипнал своята. Не е положил никакво усилие да направи тази бърлога на сериен убиец поне мъничко по-приветлива.
Майк седи в камионетката, вперил поглед в някогашния си дом, и мисли за бележката от Лу. Старият не му е оставил място за маневриране. Ако утре не се появи с парите в ръка — край на играта. Лу ще отнесе в гроба всички свои тайни. Също като Джона.
Нищо добро няма да излезе от тази работа. Ясно ти е като бял ден.
Точно този благоразумен, предвидлив глас му е спестявал купища неприятности в миналото. Благоразумен и предвидлив. Същият като майка си.
Майк излиза, затваря зад себе си и тръгва по наклонената морава към предната врата, докато изважда ключа от джоба на джинсите. Отключва и влиза в дневната, по навик дясната му длан се плъзва по стената в търсене на ключа за лампата.
Дневната е все така застлана с мокет в черно и различни оттенъци на сивото, стените са си все същите — бели, без нито едно петънце по тях. Няма снимки, няма евтини копия в рамки. Лу не обича снимките. Оттатък дневната има малка кухня. Същият бял линолеум на пода, чист и лъскав, както винаги без лекета, зелени плотове, умивалник и маса в безупречно състояние. Из въздуха се носи мирис на амоняк и белина — остри, антисептични аромати, които добре прилягат към студенината на мебелировката: твърди, функционални предмети, които спокойно могат да се поставят в някоя болнична стая — място за размисъл над собствените синини и белези.
Майк затваря вратата зад себе си. Шест крачки, и вече е прекосил дневната и част от кухнята. Завърта втори електрически ключ и тръгва по тесен коридор към някогашната си стая, когато забелязва през отворената врата на Лу някакви снимки върху бюрото.
Майк свърва натам и пали лампата.
Снимките са на Сара.
Четири на брой, всичките правени на открито. Запечатали са образа на детето в различна възраст: Сара в лятна рокличка, редом с Фанг, потърсила опора с ръка върху гърба на кучето; Сара, завряла нос в глухарче; Сара, увлечена в игра с Пола О’Мали при катерушките на Хълма; Сара в розовия зимен екип, ръка за ръка с Майк, чакат ред да се спуснат по пързалката.
Снимките му изглеждат едновременно познати и чужди. Майк никога не е давал на баща си каквито и да било снимки. Нито пък Джес. Как не! Майк е фотографът в семейството. Джес няма нерви да се разправя с камера, а и предпочита ръцете й да са свободни в случай, че Сара понечи да падне.
Но тези снимки не са правени от него. Авторът им е Лу. Предупреден е да стои настрана, но е следял Сара с обектива на камерата, за да открадне тези мигове.
Трябва да има още снимки, още негативи.
Майк проверява най-напред чекмеджетата на бюрото. Когато остава с празни ръце, се насочва към нощните шкафчета, кутиите с обувки в дрешника на Лу и най-накрая — под леглото. Нищо.
Може да са в сейфа.
Майк отива в старата си стая и пали лампата. Помещението е съвършено празно. Както и дрешникът. Изважда швейцарско ножче от джоба си — коледен подарък от децата на Бил миналата година. Намира подходящ накрайник, коленичи и повдига с него ъгъла на мокета. Щом той се отделя от пода, хваща здраво материята и дръпва с все сила.
Лу не се е скъпил. Майк знае едно-друго за сейфовете. Преди няколко години, когато Джес решава да прибере на сигурно място у дома някои важни документи, вместо да се разкарва до банковия трезор, той извиква специалист в къщата, който му разказва подробно за всички модели. Сейфът на Лу прилича на техния — четвъртит, направен от солидна стомана, с равен капак, подходящ за скриване под килима. Майк е готов да се закълне, че сейфът на Лу е допълнително укрепен и не може да се пробие с бормашина. Касата е бетонирана в пода и няма как да се измъкне без помощта на по-сериозно техническо оборудване.