Бил О’Мали стои самичък, на почетно разстояние от събралите се на групички родители, които си бъбрят, и както забелязва Майк, хвърлят от време на време неспокойни погледи към Дивия Бил. Пустият му Бил, казват си те и поклащат глава, все ще измисли нещо. Определено му хлопа дъската.
Всички в града още помнят как навремето дванайсетгодишният Бил решава да закара приятелите си на училище с кола, подвиг, заради който намери място в рубриката „Децата са способни на всичко“ на „Бостън Нюз“. А номерът, който извъртя през първата си година в гимназията, по време на полуфиналите на футболната лига, окончателно утвърди репутацията му.
Отборът на Белхам участваше за първи път в надпреварата за шампионската титла и в една свъсена, студена ноемврийска събота, кажи-речи, целият град се събира на стадиона в Данвърс, за да гледа срещата между своя отбор и този на надутите богаташчета от подготвителната гимназия „Свети Марк“. Само на една стъпка от победата съдията взема грешно решение и лишава Белхам от мечтания приз. Бил връхлита върху рефера, прасва го право и лицето и, преди треньорът да стигне до двамата, смъква перуката от главата на врага и хуква през терена, стискайки я във високо вдигнатата си ръка под възторжените аплодисменти на изправения на крака Белхам.
— Надявам се, когато пораснеш и се ожениш, да си имаш две близначки, диви като теб — казва измъчената Клара О’Мали на своя син след мача.
Идната пролет и това ще се случи — две близначки според последния видеозон на Пати. Осемгодишната, единствена засега, Пола О’Мали е наследила дивашкото чувство за хумор на своя баща. Миналата седмица си спечели първото изгонване от клас, задето сложила под дупето на учителката „пръдлива възглавничка“.
Бил съзира познатият розов костюм да се появява зад дъщеря му и се обръща към приближаващия Майк. Топка тютюн за дъвчене издува долната му устна, над челото си е спуснал ниско козирката на бейзболна шапка с реклама на „Харли Дейвидсън“. От всяко ухо виси мъничка златна обеца.
Бил се привежда съвсем близо и шепне:
— Кажи сериозно, Джес не завижда ли, когато обличаш нейното яке?
Въпросното яке, коледен подарък от Сара, е изработено от черен вълнен плат и кашмир. А което е по-важно: то е ново и чисто, за разлика от любимото опърпано яке на Бил, което носи още от зората на осемдесетте. Отказва да го свали от гърба си, докато „Пате“ не спечелят Супер-купата, въпреки че е парцаливо, цялото в мазни петна и с отпран джоб.
— Какво му има на якето?
— Нищо — отвръща Бил. — Тази година всички красиви момичета носят такива.
Майк измъква пакетче цигари от джоба, без да отделя очи от Сара, докато двете с Пола се катерят нагоре по хълма.
— Май си срещнал Джес.
— Ъхъ. Каза ми, че тая работа с пързалката няма да стане. Радвам се, че се е смилила.
— Един от двама ни го направи — отвръща Майк.
Бил плюе в пластмасова чаша от кафе и премълчава. Сега идва ред на Майк да усети нужда да поговори с някого.
— Не мога повече, Бил. Писна ми да живея в черупка. Писна ми да живея с жена, която изпитва ужас от живота и превръща собствения ми дом в затвор. Писна ми да се сражавам за най-обикновени неща, като например да заведа моята шест и половина годишна дъщеря на пързалката. Писна ми и жадувам свобода.
Последното не е нещо ново. То витае непрестанно в мислите му през последната година, само че напоследък присъствието му е по-отчетливо. Докато Майк отива или се прибира от работа, или върши нещо досадно, като например да прекопава градината, започва да се заиграва с идеята да си тръгне. Една част от него е въодушевена пред подобна възможност, пред перспективата да започне нов живот, без всички тези стени и изобилие от ограничения.
Майк хвърля поглед надясно, към „Ийст Дънстабъл Роуд“, където колите са паркирани плътно една зад друга от двете страни на платното, и забелязва някакво такси да се промъква към Първа магистрала. Представя си своята майка, свита неподвижна върху задната седалка, понесла дванайсетте години на своя брак в един куфар, а шофьорът пита:
— Накъде — север или юг? — И за първи път през живота си майка му взема решение, което ще бъде изслушано от мъж. Майк се пита дали, когато поема по своя нов път, скованият от толкова години в съзнанието й писък най-сетне замира.
Надуваемата шейна на Пола спира при тях.
— Къде е малката хитруша? — пита Бил.
— Джими Макдоналд е горе и блъска всички наред — отвръща Пола.