Това нещо го нямаше тук, когато той самият беше дете. След изчезването на Сара и преди Джона да се превърне в главен заподозрян, Мерик и хората му се заемат с Лу и оглеждат внимателно всеки квадратен сантиметър от неговото жилище. Една от версиите е, че Сара може да е отвлечена заради миналите му дела. Бавния Ед не е споменавал нищо за сейф, пълен с пари. Нито пък за снимките на Сара.
Майк се хваща за работа. Въвежда кода, завърта дръжката и чува мазния шум от отключване.
Две реда от по две пачки с използвани стодоларови банкноти, пристегнати с ластик. Майк взема една и преброява парите. Десет хиляди, и то само в едната. Трябва да има Бог знае колко още — зависи от дълбочината на сейфа. След пет минути вече знае.
— Мама му стара!
Половин милион. В брой.
Как иначе, обажда се едно гласче. Ако ги внесе в банка, властите ще ги блокират начаса.
Хрумва му налудничавата мисъл да ги дари. Ами да, в ръцете ми са и може да реша, че е най-добре да ги дам на някой друг. На някой, който наистина се нуждае от тях. Например на Асоциацията за борба с жестокостта към животните. Те се грижат за изгубени или избягали домашни любимци. Няма нужда да ми благодариш, Лу. Топлото чувство, изписано върху лицето ти, ми е напълно достатъчно. Колкото и привлекателна да е представата за подобен неоценим миг, ясно е, че образът на Лу винаги ще го преследва.
Върху дъното на сейфа лежи пристегнат с ластик плик. Майк го изважда, маха ластика.
Снимки, но не на Сара. Най-горната, с малко избледнели от годините цветове, показва някакви хора, крачещи по оживена алея сред бели къщи, залети от светлина. Отначало Майк решава, че снимката е правена в квартал на Бостън, но това място е по-гъсто застроено и някак непознато.
Като Париж.
Майк изучава лицата от снимката. Не познава никого. По облеклото на хората може да съди, че е пролет или лято. Обръща снимката и вижда автоматично отпечатаната от копирния апарат дата: 16 юли 1976.
Юли. Месецът, в който Лу заминава за Париж.
Следващата снимка е на платиненоруса жена, седнала край маса на открито, под бяла тента, покрита с бръшлян. Носи тъмни очила и чете вестник. Наоколо са насядали други хора, четат вестници и книги, бъбрят помежду си, пият кафе.
Майк преминава към следващата снимка, същата жена в близък план, само че сега е без очила — усмихва се на седналия срещу нея мъж. Той е с гръб към обектива, но лицето на жената се вижда съвършено ясно.
Майка му.
Преглежда останалите снимки. Тя е на всяка една от тях, а също и нейният компаньон, този непознат мъж, много по-висок от нея, с остър, подобен на ястребов клюн, нос, дълги бакенбарди и гъста, вълниста, черна коса. Банкер или бизнесмен, ако се съди по костюма му. Трудно е да се определи с точност. Онова, което не е трудно да се види обаче, е топлото отношение на майка му към него. На всяка от снимките тя го държи за ръката или лакътя. Последната снимка ги е запечатала прегърнати. Той е прострял ръка около раменете й на някаква оживена улица, а широката усмивка на майка му е обърната настрани. Тя е щастлива и уверена в себе си, отново в Париж, потънала в улиците на своя роден град.
35.
Майк е очаквал нещо като мъжка версия на Сам: висок, консервативно облечен джентълмен, със стройно тяло, оформено от редовно тичане сутрин и срещи по скуош следобед. Човек, който обича да си наваксва през уикенда с приятелите си, Престън и Аштън, на борда на своята яхта, закотвена близо до лятната му къща в Хаянис. Само че Мартин Уайнстийн, с маслинения си тен и сресана назад оредяваща черна коса, със златния ролекс и пръстена на кутрето, изглежда като типичен адвокат на мафиотска фамилия.
— Чудите се как е възможно евреин да прилича на Тони Сопрано, нали? — усмихва се Уайнстийн, лъснал големи бели зъби. Сигурно тежи към сто и петдесет кила — тялото му е масивно и тлъсто. — Майка ми е чистокръвна италианка, а баща ми — стопроцентов евреин. Аз и двамата ми по-малки братя приличаме външно на нея, но наследихме хитростта на баща си. Взех си италианка за жена, а двете ми деца са бледи като ирландчета. Чудеса на генетиката.
— Ето парите, които искате — отвръща Майк и подхвърля плика на Уайнстийн. — Искам да го видя насаме.
— Не си губите времето, същински бащичко. Това ми допада. Да вървим. Ще ви заведа при него.