Пулсът на Майк се ускорява.
— Сигурно ще попиташ къде е? — продължава Лу.
Дава му възможност да избере: да се откаже сега или да доведе нещата докрай.
— Върви си, Майкъл.
— Къде е?
— В мазето — отвръща Лу. — Най-горното чекмедже на гърстнера.
Това е солидна кутия за инструменти, произведена от „Гърстнер и синове“. Лу съхранява там безценните си инструменти. Майк пита:
— Значи във второ писмо е написала адреса? Така си успял да стигнеш до нея.
Лу му намигва.
— Бинго.
— След това си скочил в самолета и хайде в Париж.
— Точно така.
— С фалшив паспорт.
— По онова време имаше някои недоразумения между мен и властите. Бяха си внушили, че имам нещо общо с някаква кражба на електроника от един склад в южната част на Бостън.
— Само че ти не обичаш самолети заради клаустрофобията си.
— Не ги обичам, защото им нямам доверие.
— Защо тогава не й се обади? Имаш й адреса, намираш телефона от „Справки“ и готово. За какво ти е било да се качваш на самолет?
— Момчето иска майка си — отвръща Лу, а Майк долавя злобата в неговия глас, почти вижда думите му да се свиват в юмрук.
Защо е толкова самонадеян?
Намислил е нещо.
Но какво?
— За теб майка ти винаги е била светица. Ами аз? Игрите с топка, велосипедите, колата, обучението ти в „Свети Стефан“? Когато основахте фирмата с Бил, аз предложих пари, даже и клиенти ви доведох. Винаги съм ти давал онова, от което имаш нужда.
— Включително по някой пердах.
— Трябваше да закоравееш. Енорийското училище и всичките религиозни дивотии ти размекваха мозъка. Това е проблемът на цялото ви поколение. Кътате като злато мръсотията, която животът излива отгоре ви, а после умирате да циврите колко несправедлив е бил светът с вас. Нищо чудно, че в днешно време е пълно с педали. — Лу поклаща глава, а след това се навежда напред и дрънчи с веригата около кръста. — Да си ме чул някога да хленча от самосъжаление? Заради брат ми, който загина в шибаната им война, или заради годината, която прекарах в плен?
— Кажи ми какво й стори.
— Опитах да я уговоря да се върне.
— Лъжеш.
— Стигнахме ли вече до същността на нещата? Май да. — Нито в израза на лицето, нито в тона му се долавя следа от разкаяние, от молба за прошка. — Стават такива неща, нали? Също като през оная нощ, когато посети Джона. Сигурен съм, че не си отишъл там с намерението да го пребиеш, но той е започнал да те лъже в очите и ти просто не си успявал да се сдържиш. Или греша?
— Да си виждал напоследък дружката си Джак Кадилака?
— Нищо не съм й сторил. Щом не ми вярваш, недей. — Гласът на Лу е спокоен, прекалено спокоен, казва си Майк.
— Кой е мъжът на снимките?
— Жан-Пол Латиер.
Майк не успява да овладее удивлението, което се изписва на лицето му.
— Да, знам кой е — казва Лу. — Израснали са заедно. Били са много, ама наистина много близки. Направо неразделни. Голяма работа били Жан-Пол и твоята майка като млади. Винаги заедно. След това тя дошла в Щатите. Петнайсетгодишна и безнадеждно влюбена. Двамата поддържали връзка чрез писма и по телефона, само че най-често се обаждал Жан-Пол, тъй като нейният баща, твоят дядо, не й позволявал да звъни чак във Франция. Когато младежът пораснал и станал на деветнайсет, долетял тук да види майка ти. Можел да си го позволи. Когато майка ти заминала, той започнал работа в хартиената фабрика на баща си. Подготвяли го да поеме семейния бизнес. „Хартии Латиер“. Голяма фирма според тамошните представи. А Жан-Пол умирал да обсипва майка ти със скъпи подаръци. Като оня шал. От време на време из къщи се появяваха разни скъпи вещи.
Майк опипва несъзнателно чело. Усеща го влажно и лепкаво.
— Не ти се вярва, че твоята майка-светица е била замесена в толкова мърлява история.
— Ако е имало нещо между тях двамата, напълно я оправдавам.
— Нещо ли? Тя е била влюбена в него още когато се запознахме.
— Тогава защо е тръгнала с теб?
— Семейството на Жан-Пол е преуспяващо, много богато, с впечатляваща история. Цял куп предприемачи, политици — все хора от голямото добрутро, което кара някои да се подмокрят от умиление. Нищо не е в състояние да развълнува твоята майчица така, както парите. Проблемът е там, че бащата на Жан-Пол не искал синът му да се обвързва с някакъв боклук от простолюдието, дори да е красив като майка ти. Трябва да се мисли за кръвните линии, нали така? Майка ти доста прилича на твоята съпруга — извинявай, на бившата. И двете ценят високо хубавите неща, които предлага животът, само че майка ти не е търпелив човек. А аз не знаех, че продължава да храни илюзии по отношение на Жан-Пол. Дори след като се оженихме. Винаги ми е било ясно, че ония снимки са въздух под налягане.