Джими е най-малкият син на Боби Макдоналд. Поне така се предполага, тъй като Боби Мак е от типа мъже, които държат да имат сюрия деца от различни майки в жилищния комплекс.
— Най-напред събори мен, а след това и Сара — съобщава Пола.
От това по-хубаво — здраве. Майк захвърля цигарата.
— Отивам горе да я прибера — заявява той. — А вие изчакайте, да не би да се появи междувременно.
— Той все ни закача — чува гласа на Пола, докато се отдалечава. — Миналата седмица се прибираме от Стейси, Джими Мак ни вижда и се изсеква върху Джоан Финци, а пък тя му каза, че е тъп задник.
— Добре му го е казала — отбелязва Бил.
Студеният вятър напира с хихикане, присмех и вой върху Майк, докато той се катери по хълма, заобикаля родители и деца, поели също нагоре. Сега снегът вали много по-силно — едва вижда на няколко крачки пред себе си.
Излиза на върха под блясъка на прожекторите. Паркираните по протежение на „Дилейни Роуд“ коли се смесват със спускащите се по серпантината откъм паркинга на „Бъзи“. Десетки фарове са насочени към него. Майк засланя очи с длан и започва да търси дъщеря си в тълпата.
— Сара, аз съм, татко. На върха съм.
Изневиделица край него профучава тълпа деца така, сякаш някой ги гони — или пък те гонят някого. Майк поглежда през рамо и проследява хукналите надолу по склона малчугани, които изчезват в снега. Отново се оглежда, пристъпва напред и търси с очи розовия костюм.
— Сара, тук съм, на върха. Ти къде си?
Няма да те чуе.
Няма. Така здраво е вързал качулката на главата й, че сигурно не може да го чуе през воя на вятъра, през писъци и викове, под тревожния зов на десетки клаксони. Той си пробива път в тълпата, търси я, крещи нейното име.
— Сара, аз съм!
— Сара, обади се!
— Сара, къде си?
Хората изчезват и сега Майк застава върху ръба на склона, където се пързалят по-големите деца. Малко под хребета, където се събират за спускане, лежи дълга синя шейна, която страшно прилича на Сарината. Майк тича до нея, коленичи и бръсва с длан снега от тапицираната седалка. САРА СЪЛИВАН, пише там с големи букви и с неговия почерк.
Може би се е спуснала надолу, след Пола.
— Бил! — провиква се Майк. — Бил!
— К’во?
— Сара долу ли е?
— Още я няма.
Сърцето на Майк изтръпва. Извръща се надясно. На двайсетина крачки има насип със стръмно спускане откъм другата страна. Мястото е много добре маркирано и Сара знае, че не бива да го доближава.
Обръща поглед назад, към шейната, е надежда да открие мънички следи от стъпките на Сара. От снега, точно до шейната, стърчи нещо. Вдига го и почиства.
Очилата на Сара.
Трепетът в сърцето се превръща в леден, болезнен тътен. Скача на крака и от гърлото му излита писък:
— САРА, КЪДЕ СИ?
Моля ти се, Боже, нека се обади!
От всички страни коли напускат паркингите и чакат своя ред да се включат в бъркотията по „Ийст Дънстабъл“, пълзейки сантиметър по сантиметър.
Може да е там.
Не, отвръща Майк на този мощен, пълен с паника, глас. Сара няма да мръдне оттук без мен или Бил.
Ами ако все пак?
Препъвайки се в снега, Майк тича към една хонда, паркирана наблизо. Блъска по прозореца, докато непознатият мъж с бейзболна шапка на „Ред Сокс“ смъква стъклото. Неговият син, на вид около четиригодишен, седи до бащата.
— Момиченце в розов екип — проговаря Майк. — Беше ей там, точно до оная шейна.
— Не съм я видял.
— Сигурен ли сте?
— Едва виждам колата пред себе си.
— Не мога да я открия. Помогнете ми да я намерим, моля ви.
Мъжът кимва. Майк тича към „Ийст Дънстабъл“, като се промъква между колите, а в гърдите му се свива все по-твърда топка.
Тук трябва да е, Сара е тук някъде.
— Съли! — крещи Бил. — Съли!
Един форд се готви да излезе на „Ийст Дънстабъл“, когато Майк изскача пред него с вдигната ръка. Шофьорът смъква стъклото, а колите отзад надуват клаксони. Майк разпознава човека — работи в склада за дървен материал. Били Някой-си.
— Какво се е случило?
— Не мога да намеря дъщеря си — отвръща Майк. — Носи розов екип.
— Не съм я виждал. Да помогна ли?
Майк кимва и казва:
— Направи ми услуга. Запречи улицата с колата и кажи на всички какво е станало.
— Нямаш проблем.