Някакъв самолет излита и докато Майк го наблюдава как се издига над небостъргачите в центъра на Бостън, отново се сеща за Джес, която също като майка му си събра партакешите и духна надалеч от общите им проблеми. Само че така не става: никога не можеш да избягаш от проблемите. Само ги местиш на ново място. Дори да прелетиш половината планета, пак си оставаш същият. Удивително е колко много хора опитват да загърбят миналото и зарязват всичко, което познават. Мъчат се да пуснат корен другаде, надяват се да станат нещо, което не са. Както Джес с нейните дрехи. Може пък в тях да е скрито разковничето. И в разстоянието помежду им. Във времето. Да. Времето и разстоянието могат да ти помогнат да забравиш всичко, даже син или дъщеря. Точно както направи майка ми, казва си Майк. Точно както направи бившата ми съпруга.
Вечерята представлява тричасово шоу, завършило със сметка, надвишаваща месечната му вноска за камионетката. Когато излизат, навън цари мрак, а нощният въздух е студен и наситен с подобната на електричество възбуда, на чистата радост от това, че имаш възможност отново да излезеш спокойно на открито след края на поредната отвратителна зима в Ню Ингланд.
— Наистина трябваше да си поделим сметката — обажда се Сам, докато се загръща в парче плат, нещо средно между шал и наметало. Качена е на черни обувки с високи токове, а роклята в същия цвят е направо поразителна със започващата почти от ханша цепка от едната страна.
— Казах, че ще те заведа където поискаш. Такава ни беше уговорката.
— Вярно, а като те видях издокаран в черен костюм и в такъв изискан ресторант, Майкъл Съливан, направо ми взе акъла.
— С напредването на възрастта се опитвам да придобия светско лустро.
— Значи отиваме на танци?
Майк се почесва по ъгълчето на устата.
— Нямам думи да ти опиша физиономията — казва Сам. — Шегувам се. Как, мислиш, се танцува на такива токове? Нали ще се пребия.
— Да вземем такси.
— И да пропилеем подобна вечер. Как не. Ще вървим пеша.
Повежда го по „Нюбъри“, бостънския еквивалент на „Родео Драйв“. Минава девет, улицата е задръстена от коли, а тротоарите от младежи със сериозни лица, които сякаш са се запътили към страхотно важна среща. Видът на тези двойки връща мислите му към снимките на Жан-Пол и собствената му майка в нейния нов и подобрен вид.
— Помниш ли, когато ходихме до „Раците на Мери“? — пита Сам.
Майк се усмихва. Трябваха им два часа, докато стигнат онази съборетина в околностите на Оганкуит, щата Мейн. До ден-днешен това си остава мястото, където бе вкусил най-прекрасните морски дарове на света.
— Имали сме великолепни моменти — добавя Сам.
— Без съмнение. Без съмнение.
— Защо тогава спряхме? — Сам продължава да се усмихва и след като е задала въпроса.
Майк пъхва ръце в джобовете, дрънчи с монети и ключове, вперил поглед надолу по улицата.
— Чисто любопитство — казва Сам. — Обещавам да не те бия.
— Наистина ли?
— Честна скаутска.
— Е, щом е честна скаутска. — Погледът му се мести от грейналите светлини на централен Бостън към блесналия обръч от фарове по „Арлингтън“, около Градския парк. — Истината е, че се уплаших. Ти отиваше в колеж, предстояха ти големи неща, а аз се върнах към онова, което ми бе познато и където се чувствах неуязвим. Какво да ти кажа? Бях на деветнайсет и доста глупав.
Прекосяват улицата и влизат в парка, минават край бронзовата фигура на Пол Ривиър, възседнал своя кон.
— Как се справяш с всичко напоследък? Нищо не каза по време на вечерята.
— Стигнал съм до положение да ненавиждам собствения си глас.
— Полезно е човек да си излее душата.
— Не и когато натоварваш другите с проблемите си. Не е зле понякога, за разнообразие, да изслушаш какво имат да разкажат те за себе си.
— Изобщо не ме натоварваш. За протокола, даже много ме зарадва, като ми се довери онази вечер, когато дойде у нас.
Крачат по моста с изглед към лагуната. Долу, на кея, където са привързани оформените като лебеди лодки, някакво момиченце сочи с пръст към истинските лебеди и говори на баща си. Стомахът на Майк се присвива, а дъхът се вкоравява в гърлото му.
— Нанси ми звънна тъкмо когато бях в най-натовареното движение — проговаря той. — Адресът от плика е на някакво кафене в Париж, само че майка ми никога не е работила в него. Не и под името Мари Съливан. Нанси каза, че ти си се обаждала, за да говориш със собственика.