Сам кимва. Научила е, че заведението е собственост и се управлява от едно и също семейство вече две поколения. Развиват успешен бизнес и съумяват да отворят още два ресторанта в същия район на Париж, но в нито едно от заведенията не е работила Мари Съливан. Поне не с това име. Напълно е възможно да го е сменила, дори съвсем законно, за да не я открие Лу.
Майк вече за втори път уличава майка си в лъжа: първо за училищната такса, а сега за работата в кафенето.
— Научи ли нещо друго? — пита той.
— Само за ресторантите.
Майк замълчава, обмисля наученото от Нанси.
— Жан-Пол Латиер е жив. Все още притежава и ръководи семейната фабрика за хартия. На петдесет и осем години е, колкото мама, и все така си живее на оня остров в Сена — забравих му името.
— Ил Сен Луи.
— Именно. Жан–Пол има само един брак. С жена на име Марго Паради. Оженил се е две години преди майка ми да се омъжи за Лу. През ноември 1977-а се развежда. Значи около година след завръщането на майка ми там. Не се е женил повторно. Няма и деца.
Сам не казва нищо, знае за думите на Лу, че французинът не обичал деца.
— Този тип изглежда е в постоянно движение — продължава Майк. — Има един куп телефонни номера. Нанси успяла да се добере до него, след като се представила за вицепрезидент на американски концерн за производство на хартия. Имаш ли нещо против да запаля?
— Само ако почерпиш.
— Ти пушиш?
— Отказах ги преди четири години, но от време на време припалвам.
Майк изважда пакетче цигари, пали първо нейната, а сетне своята.
— Да се върнем към Нанси — промълвява той след малко. — Не го е питала за Мари Съливан. Решила, че може да поискам да говоря с него лично. Той владее много добре английски.
Минават покрай бронзовите патици, за които Сара смята, че нощем оживяват, и спират при кръстовището на „Бийкън стрийт“ и „Чарлс“. Сам го сграбчва за ръката, докато притичват през улицата, и го пуска, когато стигат отсрещната страна.
— Ще му се обадиш ли?
— На Жан-Пол ли?
Сам кимва.
— Първо трябва да свърша нещо друго.
— Джес — казва Сам.
— Мислех, че ще имам сили да го загърбя.
— Трудна работа. — Сам замълчава за миг. — Кога?
— Утре сутринта. Обадих се да я питам дали ще си е у тях.
— Как реагира, когато разбра, че отиваш в Ню Йорк?
— Казах й, че пристигам за няколко дни с приятеля си Бам Бам и искам да си поговорим. Ще обядваме заедно.
Сам кимва с озадачен вид.
— Ако имаш нужда от нещо, обади се.
— Непременно. — Майк вижда табела с надпис „Маунт Върнън“ и свърва вдясно по стръмна улица. Изкачва шест стъпала, преди да чуе гласа на Сам.
— Къде хукна? — пита тя, застанала на ъгъла, в сянката на магазин за алкохол.
— Нали те изпращам до вас.
— Деденце, часът е едва девет и половина. Да не си се преуморил или пък те е страх да не пресрочиш вечерния час в старческия дом?
— Вече ни позволяват да закъсняваме чак до единайсет. И не съм уморен.
Майк слиза при нея, задържайки погледа й за малко. Старото чувство се събужда — охлузено и наранено, може би малко променено от времето, но все така живо. Сам е наясно с това. Може да го види в начина, по който го гледа.
— Искаш ли да се прибираш? — пита тя.
— Не. А ти?
— Не.
— Някакви предложения? Но без танци, моля.
— Мислех си за канелони.
— От цяла вечност не съм ял прилични канелони.
— Значи извади късмет. Знам едно страхотно място в Норд Енд. Съгласен?
— Съгласен.
Тръгват по „Чарлс“ и Сам мушва ръка в неговата.
39.
Ню Йорк е като Бостън на стероиди: по-едър, по-гаден, готов всеки миг да те глътне, ако проявиш безгрижие, мудност или просто глупост. Правило номер едно в този град гласи в никакъв случай да не приличаш на турист. Това означава да се впишеш в ритъма на пешеходното движение и да си отваряш очите на четири. Този дървеняк, вероятно от някой затънтен град в Айова, обаче се мъчи да раздели вниманието си между уличните табелки и местоположението им върху картата на града, която държи разтворена като вестник пред физиономията си. На ъгъла се кипри пациент на психиатрията, вдигнал плакат с надпис: ВРЕМЕТО ЗА ПОКАЯНИЕ НАСТЪПИ, ГЪЗОВЕ ПРОСТИ!