Миговете, запечатани върху ония снимки, нямат нищо общо с изневярата, а с утехата. Роджър не я целува; той я прегръща, успокоява я след… процедурата.
Майк бърка в джобчето на ризата за цигарите си, вади една и запалва с мисълта какво ли би станало, ако бе попаднал на снимките преди години. Дали щеше да се примири? Дума да не става. Дума, дума да не става. Има някои неща, които не заслужават прошка.
Но нали тя ти прости.
Майк си спомня думите на Сам за това, че хората са потайни. Няма две мнения. Всичките му познати водят двойствен живот и крият свои тайни. Дори хора като Роуз Жиру, на пръв поглед светци, а всъщност…
Майк спира.
Две жени с изчезнали деца са правили аборт.
Следа ли е това или просто съвпадение?
Откача телефона от колана, преглежда запаметените номера и избира този на Роуз.
— Толкова се радвам, задето се обаждаш — казва тя. — Така отвратително се чувствам заради оная вечер.
— Всички сме го преживявали, Роуз. Обаждам ти се заради онова… нали се сещаш… нещо, което си направила. Знам, че ще прозвучи идиотски, но мога ли да те попитам къде стана?
Чува я да поема дълбоко дъх.
— Знам, че въпросът е крайно интимен, Роуз, но може да се окаже от съществено значение.
— Не ме притеснява, че питаш. Работата е там, че след като се изприказвах оная вечер, все се мъча да го забравя. — Гласът й звучи притеснено. Студено. Следва продължителна пауза, а сетне: — Конкорд, в Ню Хампшир.
— Опиши ми мястото.
— Прилича на жилище. На частна къща. Това е, което си спомням. И няма никаква табела отпред. В ония дни, когато ти правят нещо подобно… то става тайно. Не е като днес: вземеш указателя и си избираш най-близкия кабинет. Вътре беше страшен студ, а хората…
— Опиши ми я отвън. Как изглежда къщата? Синя ли беше?
— Бяла — отвръща тя колебливо.
— Сигурна ли си?
— Помня добре онзи ден. Трябваше да изкача едни много стръмни стълби от бетон. Никога няма да ги забравя. Все едно изкачвах планина. Когато излязох, бях толкова ошашавена, че се наложи Стан да ме хване и да ми помогне по стълбите. Имах усещането, че всеки миг ще рухна.
Също като на снимката. Роуз описва същото място.
— Роуз, знаеш ли номера на Синди Гилмор?
— Фамилията й вече не е Гилмор. Казва се Кларкстън. Смени името си, когато се омъжи повторно. Даже и първото смени — сега е Маргърет. Маргърет Ан Кларкстън.
— Вярно, забравил съм. А имаш ли номера й?
— Няма да иска да говори с теб, повярвай ми. Когато Джона умря, реших да й се обадя. Знаех, че номера й го няма в указателя и че сигурно няма да иска да говори с мен.
— Но все пак й се обади — казва Майк. Роуз, с майчинския си инстинкт, винаги е водена от желанието другите да се чувстват добре.
— Знам, че постъпих лошо, но имам една приятелка в телефонната компания, от нея научих новия номер. Обадих й се… сигурно съм искала да чуя сродна душа, да си поговоря също както с теб. Само дето не ми отхапа главата. Този номер неслучайно бил извън указателя. И прасна слушалката.
— Дай ми го все пак.
— Мога ли да попитам за какво ти е? Досега не си проявявал желание да говориш с нея.
— Да, но…
— Има ли нещо общо с Джона? — Гласът на Роуз изтънява.
— Може би се хващам за сламка, но…
— Кажи ми въпреки това.
— Първо да говоря със Синди. Ако онова, което си мисля, излезе вярно, първата ми работа утре сутринта ще е да ти позвъня.
— Ще изчакаш ли? Трябва да го потърся.
— Ще изчакам.
Роуз оставя слушалката върху нещо твърдо, чува се отваряне на врата. Докато слуша меките шумове от стъпки, от отваряне на чекмеджета, той обмисля как да започне разговора със Синди Гилмор. Не, Маргърет Ан Кларкстън. По всичко личи, че тази жена не желае да говори за случилото се с нейната дъщеря. Ако телефонът й има дисплей за показване на абоната, щеше да разпознае името на Роуз Жиру, но тя е вдигнала слушалката, а после я е наругала.
Синди не би посмяла да се държи така, ако й се обади полицай.
Мерик няма да го направи. В неговите очи случаят е приключен. Може би Бавния Ед. Сигурно ще трябва да се нарушат няколко правила, но може да опита…
Роуз се връща на телефона.
— Ето го — казва тя и диктува номера.