— Благодаря, Роуз.
— Обещай да ми се обадиш, ако излезе нещо.
— Обещавам най-тържествено.
Докато намери автомат, две преки по-нататък, вече е успял да си изгради солидна и, надява се, убедителна версия. Набира (това е ненормална работа) и чува с облекчение как от другата страна вдигат слушалката.
— Ало — обажда се сприхав женски глас.
— Госпожа Кларкстън?
— Да.
— Госпожо Кларкстън, казвам се детектив Смитс. Съжалявам, задето ви притеснявам, но трябва да поговоря с вас. Искам да ви задам набързо един въпрос, ако не възразявате.
— Нямам желание да разговарям с хора като вас. Висяхте в къщата ми ден и нощ, казала съм ви всичко, което зная за онова чудовище. Точка по въпроса. Разбрахте ли? Край.
На дисплея й не се изписва абоната. Предполага, че й се обаждат от нейния град.
Лицето ти обаче, гласът — излъчвани са по всички големи телевизии, даже по Си Ен Ен. Ами ако познае гласа ти?
Вече е твърде късно, затова Майк хваща бика за рогата:
— Католичка ли сте, госпожо Кларкстън?
— Това ли искахте да ме питате?
— Знам, че въпросът ми е необичаен, но наистина е важно да знам.
— Бях католичка. Ударението е на „бях“.
— Правили ли сте… Разбирам колко личен е този въпрос, но трябва да разбера дали сте правили аборт преди рождението на Карълайн.
В другия край на линията настава мъртва, звънтяща тишина.
— Мога да си представя колко трудно ви е било — обажда се Майк. — Повярвайте ми, ако изобщо има човек на тази земя, който може да разбере какво ви е минало през главата, това съм аз. Никога не бих си позволил да попитам, ако не бе толкова важно.
— Дъщеря ми е мъртва от двайсет и четири години. — Грубия тон вече го няма. Сега в гласа й се долавя смесица от сълзи и гняв. — Не искам да го преживявам отново. Стига ми общуването с хора като вас. Неслучайно съм си сменила името. Няма да ви позволя отново да ми откраднете живота.
— Значи отговорът е „да“?
Разнася се автоматичният сигнал на централата. Майк поставя обратно слушалката и излиза на улицата. Махва към едно такси, а с другата ръка набира номера на Мерик.
41.
— Значи си казал на Мерик — обръща се Бил към Майк. — Сега той е на ход.
— Почти съм сигурен, че нищо няма да направи.
— Съли, нали е обещал да провери.
— Това не ме въодушевява особено.
Бил се връща към работата си с потопената в сапунена вода гъба. Мие предния капак на новия, светложълт форд на Пати. Обул си е шорти, джапанки и блуза с къс ръкав, която оставя на показ името на популярна в миналото група, татуирано върху двата му масивни бицепса. Копринената тъкан на блузата е изпъстрена със стотици миниатюрни корици от „Плейбой“.
Наближава шест. Слънцето се спуска към хоризонта, но въздухът е все още топъл. Майк току-що пристига от службата на Мерик. След като каца на летище „Логан“, първата му работа е да отиде при него, в полицията, за предварително уговорената среща. Разказва му всичко, освен че се е представил за полицай.
— Хубав цвят — отбелязва Майк. — Всичките розови ли бяха разпродадени?
— Пати си я избра — отвръща Бил с равен глас. — Нищо общо нямам.
— Затова ли си кисел?
— Тежък ден. Близначките. — Бил поклаща глава. — Понякога ми се ще да бях стерилен.
— Обзалагам се на каквото кажеш, че Маргърет Кларкстън си е направила процедурата в Ню Хампшир.
Напрегнатият израз върху лицето на Бил е същият, който видя преди малко, изписан върху физиономията на Мерик. Недей да отговаряш. Само кимвай и може би този човек ще млъкне и ще се разкара.
Майк оставя кутийката кола върху земята и приближава Бил.
— Наистина ли не виждаш нищо странно в това, че и трите са правили аборт?
— Случва се много по-често, отколкото си мислиш.
— А ако се окаже, че и трите са го правили на едно и също място?
— Добре, да приемем, че това, което казваш, е истина.
— Да приемем.
— Каква е връзката с Джона?
— Не знам. Точно затова прехвърлих топката на Мерик. Но подобно нещо се нарича улика.
Бил пуска гъбата в кофата и вдига бирата си от капака на колата.
— Казвай.
— Сетих се за оня петък, когато се появи в кухнята, изтупан като младоженец. На другата сутрин Грейс дойде при мен и ми каза: „Чичо Майкъл пак се усмихва.“
— Не съм искал да стане така.