След малко измъква телефона и набира номера на Сам.
— Сигурно ти пламтят ушите — казва тя. — Тъкмо говорех за теб.
— Така ли? С кого?
— С Нанси. Току-що приключихме. Обади се да ми разкаже за снощната си първа среща.
Майк си представя физиономията на непознатия при първия му контакт с каруцарската уста на Нанси. Горкият.
— Как мина в Ню Йорк? — пита Сам.
— Ами… Имаш ли желание да ти правя компания?
— Разбира се. Ял ли си?
— Не, но какво ти е отношението към кучета?
— Като малка имах териери.
— Ами голямо, дето се лигави?
— Имам колкото искаш кърпи.
— Последен въпрос. Ако Нанси има време, ще мога ли да я помоля да се отбие и тя?
— Защо да не можеш? Какво става?
Майк отново поглежда гроба на Джона.
— Ще ти обясня, като дойда.
Докато вечерят, Майк разказва за Ню Йорк, Мерик и Бил.
— Сигурно се сещаш защо искам Нанси да намине.
— Да, с оглед на онова, което ми разказа току-що.
— А ти какво мислиш?
— Няма значение какво мисля аз. Щом искаш да поразровиш наоколо, тогава рови. Разнищвай колкото ти душа иска. А пък ако решиш да престанеш, направи го. В такива случаи няма готови рецепти. Какво значение има мнението на другите?
— Винаги схващаш правилно същността на нещата, Сам.
— По-добре така, отколкото да се придържам към неутралните сиви зони.
Известно време се хранят мълчаливо, а сетне Майк проговаря:
— Онази вечер беше много приятна.
— И канелоните си ги биваше.
— Имах предвид компанията.
— Знам — отвръща Сам с усмивка.
Прекараха си чудесно. Приятно и спокойно. Без необходимостта да казват или действат по някакъв определен начин. Някогашният ритъм на общуването им отново се е установил, а Майк не иска да разваля нещата.
— Животът ми е доста объркан — отбелязва той.
— С всички ни е така, Съли.
Чува се звънецът от входната врата и Фанг надига сънена глава от пода. Сам отваря на Нанси и когато тя влиза в стаята с мощен рев „Какякарате?“, кучето скача да я посрещне, започва да върти диво опашка и да души около нея.
— Да го разкарам ли? — пита Майк.
— Майтапиш ли се? Това е най-ярката проява на добронамереност, която някой ми е засвидетелствал от доста време насам. — Фанг я следва по петите, докато тя сяда до масата. — Е — обръща се тя към Майк, — какво толкова спешно има да си говорим?
Майк й разказва. Когато привършва, Нанси остава смълчана, обмисля чутото. Прозорците на Сам са отворени; прохладен вечерен бриз, примесен със звуци от коли и хора, изпълва стаите.
— Добре — проговаря Нанси. — Все пак Маргърет Кларкстън не си е признала за аборта.
— Не, не го направи — съгласява се Майк, — но чувствам, че въпросът ми я жилна жестоко.
— Можеш ли да разбереш дали се е подлагала на тази процедура? — пита Сам.
— При нормални условия щях да отговоря положително — отвръща Нанси. — В наше време застрахователите знаят всичко. Записано е в МИБ.
— Какво е МИБ? — интересува се Майк.
— Медицинско информационно бюро. Накратко, това е компютъризирана система, в която се пазят всички данни, свързани с нашето здраве. Използва се от застрахователните компании.
— Мислех, че тези данни са поверителни.
— Добре дошъл в ерата на технологиите. Но тук можем да забравим за МИБ. Съмнявам се, че ще намерим каквато и да било информация там. Маргърет Кларкстън е към края на шейсетте, нали?
— На шейсет и шест е — отвръща Майк. — Пише го в една скорошна статия на „Глоуб“.
— Значи е родила Карълайн на двайсет и седем — сериозна възраст според тогавашните представи. Да речем, че се е подложила на онази процедура, де да знам и аз, може би на около двайсет. Тоест преди четирийсет и пет години, през 1958-а. Тогава татко ти е носел жилетка и е пушел лула, докато майка ти е умирала да се прави на модерна домакиня. По онова време думата „аборт“ не се е споменавала на глас, да не говорим да го направиш.
— Ако е правила, сто на сто е станало тайно — добавя Сам.
— И, дай Боже, от лекар, който няма да оплеска нещата — казва Нанси. — Плащаш в брой, свършват работата и се молиш всичко да мине добре. Тогава е било съвсем друго. Няма телефонен указател за този вид услуги, няма образователни програми по телевизията. До шейсет и седма абортите са били незаконни.