— C’est Jean Paul.
— Съжалявам, но не говоря френски.
— Тук е Жан-Пол.
— Обаждам се във връзка с Мари Съливан.
— Съжалявам, но не познавам…
— Казвам се Майкъл Съливан. Неин син съм.
Отсреща настъпва кратко мълчание. Майк се възползва и заговаря бързо:
— Разполагам със снимки на двама ви, правени във Франция. Знам, че тя отиде там, за да живее с вас. Знам всичко за вас, за връзката ви с нея. — Думите му се застигат една друга в устрема си да излязат навън. — През всичките тези години подозирах Лу — това е съпругът й — Лу Съливан. Сигурен съм, че ви е говорила за него, за това как си изкарва прехраната.
Кратка тишина, докато Майк си поема дъх, а във въображението му изниква образът на Жан-Пол, издокаран в елегантен костюм, седнал в старинно кресло в своето имение или както там му викат — седи и обмисля дали да отговори на въпросите, или да затвори.
— Имам само няколко въпроса. Само пет минути, и ще ви оставя да се върнете към нормалния си живот.
— Jesus doux et merciful.5
— Погледнете на нещата от моята гледна точка — казва Майк. — И вие щяхте да искате да узнаете истината, нали?
От другия край на линията Жан-Пол въздъхва тежко в ухото му.
— Това е… предпочитам да не водя този разговор.
— Трябва да знам — казва Майк и стисва по-силно слушалката. — Моля ви.
Изтича цяла минута, преди Жан-Пол да заговори отново.
— Франсин Бру. Майка ви смени името си. Страхуваше се до смърт от вашия баща.
— Известно ми е с положителност, че Лу е бил там и я е открил.
— Да, така е. — Нова тежка въздишка, а сетне Жан-Пол отронва: — Знам всичко.
— Какво стана?
— Преби я. Счупи й носа и две ребра.
Майк обгръща с една ръка горната част на автомата и се обляга напред, облизва с език небцето, което е абсолютно пресъхнало.
— Тя имаше прекрасен живот тук — обяснява Жан-Пол. — Аз я обичах много.
Нещо в тона на французина подсказва на Майк да затваря и да се маха.
— Стана преди около година — казва Жан-Пол. — Събуди се с болки в гръдния кош. Закарах я веднага в болница… съжалявам.
Майка му е била жива през всичките тези години.
Усеща сърбеж в очите и започва да примигва.
— Аз съм ви виждал веднъж, нали? В Бостън? Беше по Коледа и ние двамата правехме обиколка на Бийкън Хил, а тя се престори, че ви среща случайно. Каза, че сте неин приятел.
Нова пауза, а сетне Жан-Пол продължава:
— Да, аз бях.
— Само че плановете ви не предвиждаха и аз да избягам с нея.
Жан–Пол замълчава.
— Онзи път — казва Майк — тя се е опитала да ви убеди да вземете и мен, нали така?
— Още съвсем млад разбрах едно нещо за себе си: от мен не става родител. Крайно себичен съм. Изцяло погълнат от собствената си личност.
— Значи през ум не й е минавало да се върне за мен?
Жан-Пол се колебае.
— Беше ми писала, че е изключително важно Лу да не я открие — продължава Майк, — само че не е имало абсолютно никакво значение. Тя не е мислела да се връща за мен. Пуснала е онези писма и е знаела, че като не се върне, аз ще хвърля вината за това върху Лу.
— Не одобрявах избора на майка ви.
— Но и не съжалявахте особено заради него.
— Бяхме млади — казва Жан-Пол. — Човек прави глупости на младини. Не се замисля за последиците. За това, че ще му се наложи да живее с тях до края.
— Изрази ли някога съжаление заради решението си?
— Не мога да говоря от нейно име.
— Току-що го направихте. — Майк окачва слушалката и усеща медальона със свети Кристофър, същият, който му е подарила, да се люшка върху гърдите му.
45.
Майк тъкмо излиза от паркинга на „Маккензи“, когато клетъчният зазвънява.
— Когато за последно проверявах, нямах партньор — съобщава Нанси.
— Беше заета днес и реших да помогна малко.
— Ако имах нужда от помощ, щях да те помоля още снощи. Няма защо да се бъркаш и…
— Нанси, имай предвид, че никак не съм в настроение за подобни приказки.
Откъм другия край се чува шум от дълбока въздишка, след което Нанси казва:
— Казваш, че тя пощуряла, когато научила за абортите.
— Имаше нещо такова.
— Разкажи ми дума по дума, без да пропускаш нищичко.
Следващите няколко минути Майк разказва за случилото се у Тери.
— Доста бурна реакция — отсъжда Нанси накрая.