Майк си представя Лу, изтегнат в кревата, подложил длани зад тила си, а по челото му се стичат капки пот, докато се взира в решетките на килията.
Приеми го. Животът ти бе значително по-лесен, когато съзнанието ти бе изпълнено с омраза към мен.
На ъгъла на Дибънс стрийт спира синьо-сивкаво волво, после рязко свърва надясно, в алейката за паркиране на Тери. Първоначално Майк си мисли, че колата ще даде на заден и ще направи обратен завой, но после се появява Тери, стрелва се през вратата, спуска се надолу по стълбите, стиснала в едната ръка дамска чанта и още една, кожена и обемиста, за документи. Оглежда се по улицата, сякаш очаква да види някого. Майк вече се е свлякъл надолу в седалката.
Това е глупаво. Изважда телефона и след като набира номера на Нанси, надига предпазливо глава, за да погледне навън. Тери стои приведена към прозореца, откъм пасажерското място на волвото. Дебелото куфарче не е вече в ръцете й. Само дамската чанта.
— Какво има? — пита Нанси.
Майк й казва, а през това време вижда, че шофьорът на волвото се показва навън.
— Познаваш ли го? — пита Нанси.
Посивяла коса, висок малко над метър и осемдесет, в бяла риза и панталони цвят каки, с маратонки. Майк е сигурен, че никога не е виждал този човек.
— Не — отвръща той. — В момента изкачва стълбите й на бегом.
— А тя?
— Сяда зад волана на волвото… Изкарва колата на улицата.
— Виждаш ли номера?
— Да.
— Кажи ми го.
Майк го прави, а щом свършва, Нанси нарежда:
— Сега карай след нея. Искам да знам къде отива.
— Не мислиш ли, че сме малко…
— Прави каквото ти казвам. Тя познава ли камионетката ти?
— Нямам представа. — Тери вече е излязла от алеята и сега се отдалечава. Майк притиска с рамо телефона към ухото си и пали двигателя.
— Проследявал ли си някого? — пита Нанси.
— По цял ден само това правя. Току си набележа някоя жена и започвам да я следя просто така, за удоволствие. — Тръгва напред. Волвото е спряло на кръстовище. Не дава мигач.
— Трябва да се държиш толкова надалеч от нея, колкото е възможно, без да я загубиш. Ако реши да провери дали не я следят, ще гледа максимум две-три коли назад. Понеже си с камионетка, гледаш от по-високо и няма нужда да си толкова наблизо. Имаш ли някой приятел, който да наглежда къщата, докато стигна до нея?
— Не мислиш ли, че прекаляваш малко?
— Това „да“ ли означава, или „не“?
— Имам един предвид. — Сега се налага Майк да спре на кръстовището.
— Кажи му да се свърже с мен. Лепни се за Тери и гледай да не я изтървеш. — Нанси затваря.
Волвото поема наляво, по Графтън. След километър — два са изходите към Първа магистрала.
Тери излиза от града. Е, и?
Защо й е да взема волвото на този мъж? Защо не използва собствената си кола?
Започва да прехвърля в главата си възможните обяснения: може да й има нещо. Може… един Господ знае какво. Съществуват десетки обяснения. Логични до едно.
И все пак, докато кара отзад, Майк усеща как го завладява параноята на Нанси. Добре, Тери е реагирала малко странно, дори донякъде фанатично, на въпроса за абортите. И още: когато излезе на улицата, се огледа много подозрително. Защо? От него ли се страхува? От полицията?
А да не забравяме и онова, което каза за предметите, скрити от Джона под пода в спалнята му.
Майк звъни на Бил.
— Ще те помоля за една голяма услуга и нямам време да ти обяснявам защо. Просто го направи.
— Казвай!
— Имаш ли нещо за писане?
— В кухнята съм, точно пред черната дъска. Казвай!
Майк обяснява накратко, а сетне диктува адреса на Тери и телефонния номер на Нанси.
— Наблюдавай къщата — добавя той. — Обади се на Нанси, кажи й, когато стигнеш там, и я дръж в течение.
— Добре. А ти къде отиваш?
— Ще ми се да знаех.
47.
В продължение на два часа Майк следва Тери. Отначало на север, по Деветдесет и трета, а сетне по Осемдесет и девета, пак в същата посока, като прекосява голяма част от Ню Хампшир, за да навлезе във Върмонт, без изгледи да спре.
Проследяването е трудна работа. В случая още по-трудна, защото помежду им няма други автомобили. В момента се движат по тих, двулентов участък от магистралата, обточен от двете страни с дървета, а волвото е доста напред, но все още в полезрението му и все така поддържа стабилна скорост от сто и пет километра в час. Тери не натиска газта нито веднъж. Или не бърза закъдето се е запътила, или не иска да превишава позволената скорост от страх да не я спрат.