И защо да го правим, господин Съливан?
Защото тази жена се държи много странно. Най-напред ме излъга, а сега е взела чужда кола и пътува през Върмонт, един Бог знае накъде. Може би към Канада. Току-що говори с някого от автомат. Не знам с кого, но знам, че си има мобилен телефон. Крайно подозрително, не мислите ли?
Може нейният телефон да няма покритие на това място.
Или пък може това да има нещо общо с Джона и Сара. Защо иначе ще взема колата на приятел и ще тръгва с нея към Канада?
Разбираме ви, господин Съливан. Може ли да се възползваме от случая, за да ни съобщите гръдната си обиколка? Не бихме желали някой пациент да се почувства некомфортно в наша усмирителна риза.
Сериозно ви говоря.
Разбира се. Понякога гласовете в главата ви могат да бъдат крайно убедителни. А когато пристигне линейката, господин Съливан, да не вземете да се притесните. Една инжекцийка, лекичко убождане и всички тия гадни гласове ще млъкнат. Та, къде, казахте, се намирате?
В момента Тери е сама.
Да си опита ли късмета още сега, или да изчака?
Майк грабва телефона, излиза от камионетката и се затичва.
48.
Майк отваря дясната врата и се тръшва върху седалката до шофьора. Когато го вижда, Тери подскача и бъргърът заедно с пържените картофи се пръсват върху пода, последвани от импрегнираната хартия, в която са били увити. Чашата се разлива над конзолата, която разделя двете седалки.
— Какво пра…
— Детектив Мерик не ви е казвал къде са намерили онези вещи — заявява Майк, — но вие знаехте, че са открити под дъските в спалнята на Джона. Твърде конкретна информация, Тери.
— Не съм споменавала…
— Стига глупости. Всичко свърши.
Тя понечва да се измъкне от колата. Майк се пресяга през нея и заключва вратата.
— Престанете веднага. Луд ли сте…
Запушва устата й с длан.
— Ако писнете, ще дойде полиция — прошепва Майк. — Не мисля, че искаш точно това, нали, Тери? — Разтърсва я. — Нали?
Ноздрите й се разширяват в борба за въздух, погледът й се устремява към огледалцето за обратно виждане. Майк поглежда през рамо назад. Хора крачат през паркинга към заведението, но никой не гледа в тяхна посока. Върху задната седалка лежи дебелата кожена чанта за документи, с която излезе от къщи.
— Няма да можем да изчакаме приятелите ви — съобщава Майк. — Сега ще си махна ръката, а вие ще си траете, ясно ли е?
Тя кимва.
Майк отдръпва длан. Тери облизва устни с широко отворени от страх очи.
— Случайно чух полицаите да говорят за това — казва тя с дълбок, треперещ глас. — Открили кукла и долнището от екипа на дъщеря ви. Истина ви казвам, кълна се в Бога.
— Добре. Значи няма пречка да го разкажете в полицията. А сега тръгвайте.
— Ще правя каквото наредите. Само не ме наранявайте.
Тери пали двигателя. Майк седи полуизвърнат и наблюдава лицето й, докато жената включва на скорост. Вратата откъм нейната страна е заключена — трудно ще й бъде да избяга.
В края на паркинга спира.
— Накъде да карам? — пита Тери.
— На юг. Сигурно нямате търпение да се приберете у дома и да върнете колата на полицейския си приятел Антъни Лънди.
Никаква реакция.
— Мога ли да си сложа предпазния колан? — пита Тери.
— Може.
Тя го прави съвършено спокойно, а след това вдига стъклата на прозорците с помощта на бутоните върху своята врата. Завива наляво и поема по магистралата, без да превишава скоростта, хванала волана с две ръце — точно като по учебник.
— Този ваш приятел, Антъни Лънди — обажда се Майк, — какво прави в жилището ви?
— Доколкото познавам Тони, сигурно почиства.
Това го сварва неподготвен. Очаквал е пак да го излъже.
Тери продължава:
— В момента съм много притеснена и помолих Тони да ми помогне с чистенето. Ще помогне и с опаковането, а след това при товаренето на кашоните.
— Заради болките от фибромиалгията.
— Да. Тони бе така любезен…
— Вие нямате никаква фибромиалгия.
Отново никаква реакция.
— И никакви телефонни разговори с Аризона не е имало. Проверих.
— Добре.
— Няма да отречете, нали?
— Приятелката ми Сали живее в Нашуа, Ню Хампшир. Току-що е започнала работа в Аризона.