Оттатък се чува дрънчене на лъжици и чинии. Гласът на баща ми. Време е за обяд. Нямах апетит, но никой не се учуди.
Когато се върнах в стаята, беше станало още по — тъмно. Сигурно очите ми още не бяха свикнали след ярката светлина в кухнята. Пред мен шареха зелени петна, които след малко изчезнаха.
Те се гледаха. Да, тя беше повдигнала поглед нагоре, а той беше извърнал цялата си глава към нея. Говореха си нещо и се гледаха. Наистина са голяма двойка! Нещо ме човъркаше отвътре. Окашлях се. Не ми обърнаха внимание. Колко бързо хлътнаха. пак се окашлях — по — силно. Същият ефект. Причерня ми, сигурно ревнувах. Аз съм виновен. Защо ги запознах? Станах, отидох до библиотеката и го накъсах. На милион малки парченца. Погледнах я. Очите й бяха влажни. „Защо!“ — питаха те. „Защо!“ — потрепваха устните й. „Та нали това беше ти!“ — поклащаха се къдриците й. Чувствах се убиец. На самия себе си. „Прости ми!“ — исках да я погаля. Но как се гали снимка? Взех я и я притиснах до сърцето си. Усетих сълзи по ризата си. Бяха топли и истински, макар и да ги нямаше. Какъв глупак съм! Очите ми бяха набъбнали. Ние винаги плачем заедно.
Трябва да й пиша. Обещал съм. Ще започна с тази история. С молба за прошка. Тя повдигна хартиената си глава от скута ми и каза:
— Няма нужда! Човешко е.
После се целунахме. Както само ние се целуваме.