Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица
ПРОЛОГ
Беше приготвил всичко: изцапаните превръзки, ножа, мръсната, изпокъсана униформа, калта, с която щеше да натрие ръцете и краката си. И най-важното — у него бяха документите на мъртвия Дейвид Елис, чието тяло се разлагаше на слънцето.
Но въпреки прецизността на плана, Кушман беше нервен. Челото му беше покрито с капчици пот, сърцето му биеше неравномерно, устата му горчеше отвратително.
Стоеше в малката воняща канцелария и се ослушваше. Ако всичко минеше добре, след няколко минути самоличността на Едуин Кушман, известният ренегат, щеше да бъде заличена, но преди това трябваше да бъде запушена завинаги устата на Хирш. Задачата не беше лесна, тъй като Хирш беше здрав като бик. Всичко трябваше да се изпипа. Светкавичен удар откъм гърба бе единственият начин да убиеш човек като него.
Кушман погледна часовника над вратата. Хирш щеше да бъде тук всеки момент.
Той чакаше и се ослушваше. Устата му бе пресъхнала, нервите — опънати. Струваше му се, че тези мигове на неизвестност са по-страшни от заплахата от насилствена смърт.
Тропотът на ботуши по дървения под в коридора го скова. Вратата на канцеларията рязко се отвори и в стаята нахълта Хирш. Беше огромен мъж, дебел и як, с телосложение на японски борец. Опънатата по едрата му фигура есесовска униформа стягаше мускулите му и при всяко движение шевовете на куртката пращяха.
— Ще бъдат тук след двайсет минути — извика той, когато видя Кушман. Ниско остриганата му глава лъщеше от пот. — И после — капут!
Той мина покрай Кушман, отиде до прозореца и се загледа в мъртвешката пустош на Белсен.
Кушман опипа ножа, който държеше зад гърба си, с острие насочено към огромното туловище. От Хирш вонеше противно на отдавна засъхнала пот и мръсни крака. Изведнъж той рязко се обърна, но Кушман го погледна без да трепне, като задържа ръката си зад гърба.
— Е, англичанино, как ти се струва всичко сега? — ухили се Хирш. — Май че е късно да офейкаш обратно в Берлин, а? Мислеше, че си се наредил, нали? Няма да ти дам да избягаш. Ще им кажа кой си. Мразя изменниците. Ония ще те оправят по-добре от мене. — Малките му свирепи очи, зачервени от ужас, се насочиха отново към прозореца, после пак се спряха на Кушман. — Ще имаш късмет, ако твоите съотечественици не те пипнат първи. Никой не обича предателите, Кушман. Не бих искал да съм на твое място…
Кушман едва се усмихна. Чувстваше, че може да си го позволи.
— Не ме наричай изменник — каза той. В гласа му имаше неприятна дразнеща нотка, по която винаги можеше да се разпознае. Стигаше да чуеш този глас само веднъж и никога нямаше да го забравиш. Беше познат на милиони британци, които го бяха слушали през петте години на тоталната война. Беше необикновен глас, не много плътен, ясен, подигравателен. — По душа съм по-добър германец от теб — продължи той. Често бе репетирал тези думи, за да ги произнесе в такъв момент. — За мое нещастие съм се родил британец. Вършех това, което ми диктуваше съвестта, и ако можех да изживея живота си отново, бих правил същото.
Хирш махна с досада.
— Остави тия приказки за пред съда — каза той. — Имаш по-малко от двайсет минути свобода. Защо не излезеш навън да им се покажеш? Те чакат. Зная, че англичаните идват. Излез. Хайде да видим колко струваш. Сега камшикът ти няма да ги изплаши.
— Не ставай толкова мелодраматичен — рече Кушман, като се приближи. Втренчил поглед в огромното туловище пред него, той приличаше на Давид, който гледа Голиат. — Излез ти, щом си толкова смел.
Хирш потрепери, после отново погледна през прозореца.
Сега беше моментът.
Не Кушман, а страхът и омразата забиха ножа.
Силата им бе толкова неудържима, че едрото тяло на Хирш се сгромоляса като отсечено дърво. Кушман бе избрал една точка между широките плешки. От удара ръката му изтръпна. Свличайки се, Хирш преобърна стола до бюрото. Трясъкът сепна Кушман. Той се дръпна и изтръгна широкото острие на ножа от дебелия слой тлъстини и мускули. Вторачи се в тъмната кръв, която бликаше през срязаната риза.
Огромната маса от плът се надигна. Кушман се премери отново и замахна. Ножът потъна между ребрата. Хирш помръдна, добра се до китката на Кушман, но дебелите му пръсти бяха безсилни.
Хладнокръвен и решителен, Кушман измъкна ножа и го заби отново. Дробовете на Хирш започнаха да изтласкват кръв през раните. Той се гърчеше в последно усилие да докопа Кушман, грамадните му като стволове крака ритаха неистово и тропаха безпомощно по пода. После внезапно замряха, Хирш гледаше свирепо Кушман, а той изправен до него, се изплю в лицето му и подигравателно и победоносно го наблюдаваше как умира.