Момичето се свлече на леглото и започна да плаче. Като че ли никога нямаше да престане.
На улицата минаваше полицай, спря се да размени няколко думи с пощальона, който събираше писмата от пощенската кутия срещу малката сива къща. Когато Елис видя полицая усети буца в гърлото си. Дали Уиткъм и жената с чантичката щяха да отидат в полицията? Сигурно. Скоро всяко ченге в Лондон щеше да разполага с описанието му, ако вече не бе станало това. Той стисна юмруци. Ако го пипнеха нямаше да им отнеме много време да открият кой е в действителност и тогава вместо да го затворят за един месец, щяха да го обесят. Изведнъж момичето продума с безизразния си глас:
— Гладна съм. Имаш ли нещо за ядене?
Елис с нежелание се дръпна от прозореца и застана до нея.
— Нещо за ядене? — каза той. — Сега не е време да се говори за храна.
Тя се сви на кълбо и зарови главата в ръцете си.
— Толкова съм гладна — изстена тя. — Не можеш да си представиш колко съм гладна…
— Стегни се — рече Елис ядосано. — Трябва да се махаш оттук. Не мога да те оставя в тази стая.
Но като видя, че тя е погълната изцяло от собственото си нещастие, той я хвана и я изправи. Пръстите му обхванаха ръката й.
— Хайде. Стегни се — повтори той, след като бе сигурен, че тя го гледа.
Тя се изскубна от него и като сви ръце на стомаха си, се залюля напред — назад, хлипайки истерично.
— Толкова съм гладна — избухна тя. — С дни не съм яла нищо. — Той се отдръпна вбесен.
— Не ми пука — каза той, като му се искаше да й изкрещи и с усилие сдържаше гласа си. — Трябва да се махаш оттук.
Тя продължи да ридае истерично.
— Нямаше да взема парите, ако не бях толкова гладна — проплака тя. — Моля те, дай ми нещо за ядене… каквото и да е. Не мога повече. Не издържам вече.
Той я сграбчи и я изправи на крака.
— Тук нямам нищо за ядене, глупачке, — каза той безжалостно. — А сега изчезвай. Имаш пари. Вземи си нещо за ядене, а мен ме остави на мира.
Обезумяла тя се втренчи в жестоките му, свирепи очи, после лицето й се изопна и й премаля. Елис не се опита да й помогне. Той стоеше настрана и я видя как се свлече тежко върху стария килим. Шапката й падна, а ръцете и краката й се разпериха като на кукла от стърготини, захвърлена в някои ъгъл.
Той се поколеба. Бе изпадал в такова състояние и знаеше, че тя не се преструва. Знаеше, че не може да я накара да направи нищо преди да е яла и като я проклинаше под носа си отиде до един шкаф и извади оттам чифт сиви фланелени панталони и едно износено спортно палто. Ако трябваше да излиза щеше да е по-сигурно да смени костюма, който носеше сега. Полицаите действаха бързо. Можеше вече да са разпространили описанието му.
Той се преоблече, отново погледна момичето с отвращение и излезе от стаята. За момент се спря в началото на стълбите, после се спусна бързо надолу към входната врата.
Вървеше със скована походка по улицата, беше нащрек, напрегнат, готов всеки момент да побегне. Полицаят все още се разхождаше наоколо петдесет метра пред него. Елис пресече улицата и влезе в едно кафене. Момичето, което му даде три пирожки с месо, кифли и пита с мармалад, като че ли беше впечатлено от неговия белег. Усети погледа й върху лицето си и се намръщи, като сграбчи двата хартиени плика и тръсна парите на тезгяха. Тя промърмори нещо като отиваше до касата и на свой ред хвърли рестото пред него.
Той се обърна обзет от омраза към нея и отново излезе на улицата. Полицаят стоеше на ъгъла и гледаше в неговата посока. Елис се поколеба за миг, после се върна в малката сива къща, с прегърбени рамене, без да откъсва поглед от неподвижната фигура в синьо.
Като отвори входната врата, той погледна назад. Момичето, което го бе обслужвало в кафенето, беше излязло на вратата и го наблюдаваше. Той направи неприличен жест, насочен към нея, отвори вратата и влезе в къщата.
Чуваше пеенето на госпожа Уилър от мазето. Пискливият й глас стържеше по нервите му. Пееше някакъв химн:
Устата му се изкриви в горчива гримаса докато се изкачваше по стълбите. „Позволи ми да се скрия в теб.“ Трябваше да направи нещо по-добро от това, ако искаше да спаси главата си, помисли той, като бутна вратата на спалнята и влезе вътре.
Момичето все още лежеше проснато на пода, с отметната назад глава, с разперени крака и ръце.
Той се надвеси над нея, намръщен. Толкова лесно можеше да се отърве от нея в трамвая, помисли си той, но трябваше да се държи като побъркан и да я доведе тук. Сега добре се беше наредил. Подсъзнателно усещаше, че я бе довел тук с цел. Можеше и да е обикновена, но беше жена, би могла да бъде полезна, ако я подхванеше както трябва, а и фактът, че беше глуха го караше да се чувства по-сигурен. Признанието, че ще я задържи, нараняваше честолюбието му, но именно това възнамеряваше да направи.