Госпожа Уилър стоеше в коридора.
— Добър вечер — каза тя.
— Какво има? — попита Елис с преправения си глас, който използваше, когато говореше с нея.
Тя се усмихна. Очите й светеха, но бяха строги.
— Видя ли вечерния вестник?
Той поклати глава.
— Май ще е добре да го направиш — каза тя и му бутна вестника. — Погледни последните новини.
Елис прочете малкия параграф като усещаше ударите на сърцето си.
„Свършено е, помисли си той, какво ще правя сега?“
Бяха само няколко реда, но достатъчни. Описанията на двамата бяха съвсем подробни. Дори бяха открили името й. Полицията ги търсеше, за да ги арестува за кражба.
Той върна вестника мълчаливо.
— Е, и какво? — попита той намръщено. — Мен какво ме интересува това?
— Това може да си ти — каза госпожа Уилър, сочейки описанието с дълъг мръсен пръст. — Нали?
— Внимавай какво говориш! — отвърна той. — Човек може да си изпати с такава грешка.
— Тя е тук, нали? Чух ви да говорите — каза ухилено госпожа Уилър. — Е, ще ти струва седем лири. Толкова е откраднала, нали? Айде, дай ми парите и изчезвай. Ще си държа устата затворена.
Елис й се озъби.
— Добре — каза той, отваряйки широко вратата. — Мислиш се за умна, нали? Е, ето я. Погледни я. Ето я крадлата.
Госпожа Уилър погледна момичето със сурова усмивка.
— Не е много за гледане. Но ти подхожда. И ти не си красавец. Айде, вади парите и изчезвай. Не ми трябват такива като теб в къщата.
Момичето го погледна с умоляващ поглед да направи нещо.
— Дай й парите — каза й Елис. — Всичките и се махай. В ръцете им си.
Госпожа Уилър добави неразумно:
— И ти също, млади човече!
Неописуем гняв обхвана Елис. Обладан от убийствен импулс да смаже старата жена чу как Грейс Кларк отваря ръчната си чанта. Сграбчи една ваза в златно и синьо от полицата на камината и се обърна. Госпожа Уилър протягаше ръка за парите. Тя вдиша поглед и понечи да изпищи, но Елис разби вазата в главата й преди да успее да издаде звук. Вазата се натроши в ръката му. Жената, се свлече тромаво, с обляно в кръв лице.
Една безкрайна секунда Елис остана надвесен, втренчил поглед в нея, после изтича до вратата. Грейс го сграбчи за ръката.
— Не я оставяй така… наранил си я — каза тя с безизразния си глас, но с ужасен поглед.
Той се обърна раздразнено към нея, но замря. Вниманието му бе привлечено от нечии стъпки по улицата. Погледна през прозореца. Момичето, което го бе обслужвало в кафенето, идваше от там с вестник в ръка. Заедно с един полицай. Със светнало от възбуда лице то сочете към малката сива къща. Дори самият полицай изглеждате заинтригуван и бе ускорил крачка.
Елис сграби момичето.
— Сега и двамата я загазихме — каза той, разтърсвайки я. — В един и същи кюп сме. Разбираш ли? Ние двамата… заедно. Айде. Да се омитаме.
Той я повлече по стълбите, по тъмния коридор, към зад ната врата.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Белегът от раната, която сам си бе нанесъл, беше спасил живота му при Белсен. Но сега, като обвинителен пръст той го сочеше и издаваше на всеки, прочел описанието му във вестниците.
Преди го издаваше гласът му, а сега — белегът. Но с белега не можеше да се измъкне, беше по-опасен дори от издайническия тембър на гласа му.
Искаше единствено да избяга, да се скрие някъде, докато възстанови разбитите си нерви и намери изход.
Грейс и той се бяха измъкнали лесно от малката сива къща. Докато полицаят звънеше на предната врата, те се промъкнаха през задния вход, взеха такси до станцията Кингс Крос, а оттам — метрото до Бейкър стрийт.
Таксиметровият шофьор наблюдаваше с необикновен интерес белега на Елис. Елис знаеше, че той няма да го забрави и ако прочете вечерния вестник със сигурност щеше да информира полицията, че е закарал до Кингс Крос мъж и момиче, отговарящи на описанието на търсената двойка. Е, това не го безпокоеше. Точно за това беше взел такси до последната станция. Искаше да заблуди полицията, че ще пътува на север.
Накара Грейс да купи билети до станцията на Бейкър стрийт, а той се скри. И в метрото не забрави да придържа кърпичка към лицето си, като че ли имаше зъбобол.
Докато влакът тракаше из тунелите, той се опита да измисли някакъв план. Знаеше, че оставя следа след себе си и че полицията не беше далеч. Трябва да отиде някъде, където може да мисли. Трябва да се махне от Лондон. В този град имаше твърде много полицаи. Не можеш да бъдеш сигурен в кой момент ще ти се нахвърлят. Пренесе се в миналото и си спомни времето, когато умираше майка му. Тъй като пречеше, баща му го изпрати да живее при една възрастна жена в Истууд. В продължение на два месеца се разхождаше из полята, изследваше пътечките и играеше самотен в горите. Опозна добре района и сега, както си седеше свит във влака, с кърпичка на лицето, реши че Истууд е идеалното място, където можеше да се скрие, за да изготви някакъв план.