— Нищо няма да ти направя, глупачке. Някой идва.
Те се свиха в храсталака и зачакаха. След няколко минути един висок, пълен мъж ги подмина. Шапката бе на тила му, а широкото му дебело лице беше червено и лъщящо. Подсвиркваше си тихо и Елис забеляза, че под мишницата си носи вечерен вестник.
Когато отмина, Елис и момичето приближиха съблекалните.
— Стой тук — каза й Елис. — И си отваряй очите. Ако видиш някой, ми кажи веднага. Ще се опитам да се вмъкна вътре.
Той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.
— И без номера — каза й той, като я гледаше право в очите. — Стой тук и наблюдавай. Ще съжаляваш, ако се опиташ да ми изиграеш някой номер.
Той я остави край едни храсти, прикриващи я от пътеката и внимателно заобиколи сградата. Надникна в тъмните стаи. Вътре нямаше никой.
Провери предната и задната врата, но и двете бяха добре заключени. Избра един подходящ прозорец, счупи стъклото с камък, провря ръка през отвора и вдигна резето. Шмугна се през прозореца и падна на пода.
Като пресече стаята, която се оказа, че е офис на секретаря, той излезе в коридора, водещ към главния вход.
На предната врата имаше йелска брава и той лесно я отключи. Бързо се спусна до пътеката, където беше оставил Грейс. Беше шокиран като видя, че я няма там.
Той се заоглежда, с полуотворена уста, със студен блясък в очите. Не можеше да стигне далеч. Явно, не се бе върнала на гарата. Погледна песъчливата почва и видя отпечатъци от стъпките й. От тях заключи, че бе побягнала към горичката, която бе полускрита от редица препятствия по игрището, а той толкова често бе играл в нея като дете. Поглеждайки натам, той изведнъж я забеляза — един тъмен силует в пани чески бяг, далеч от него.
Сгромоляса се на дъното на един трап и удари лошо краката си. Уплахата и силата на удара го зашеметиха, и Елис загуби съзнание, но в следващия миг усети остра, пронизваща болка, която го накара да извика. Той стисна зъби, опита се да седне, но болката го прониза отново. Уплашен, той остана да лежи неподвижно, с обляно в пот лице. Изчакваше, опитвайки се да си поеме дъх, ужасен от мисълта, че нараняването може да е тежко. Загледа се в десния си крак. Беше необичайно изкривен и той разбра, че е счупен. Обзе го пълно отчаяние. Това беше краят. Свършено беше с него — вприм-чен като заек в капан, заклещен тук, докато не дойдат да го приберат. Изпсува с все сила — на английски, а после — на немски. Лицето му бе помрачено от гняв и страх, погледът — див, а вените по врата — изпъкнали. Той заудря със здраво стиснати юмруци песъчливата почва, после заби пръстите си в земята, докато малките песъчинки, забити под ноктите, не ги разкървавиха.
Да го хванат по този начин. Да стои прикован в този влажен трап, докато някой не се натъкне на него. Ще открият счупения прозорец и ще разберат, че това е негова работа. Ще извикат полиция и ще го разпознаят. И край с него!
След малко гневът му отмина и той възвърна самообладанието си. Надигна се и внимателно докосна крака си. Болеше го и беше започнал да се подува. След малко състоянието му съвсем щеше да се влоши. Мисълта, че може да изкара в този трап цялата нощ и усилващата се болка го хвърлиха в паника. Започна да вика за помощ, без да се интересува дали щяха да го хванат. Само да не останеше сам в мрака с нарастващата болка и оток.
Виковете му, губещи се в откритото пространство около него, бяха напразно разнасяни от надигащия се вятър. Никой не го чу.
Той хвана счупения си крак и се опита да го изправи. В момента в който го помръдна, извика от болка, която го преряза като зъбите на свирепо животно. Той се отпусна на стената на трапа и остана неподвижен, омаломощен от страх и болка, а избилата от напрежението пот застиваше по лицето и врата му. Сякаш го теглеха надолу, безпомощен, в някаква студена, мрачна и тиха бездна.
— Удари ли се? — обади се отгоре Грейс.
Чу гласа й и в първия миг не можа да повярва, че тя се бе върнала. Напрегна сетни сили, за да не изгуби съзнание и погледна нагоре. Видя я: малка, тъмна фигура, надвесена над него, на ръба на трапа, очертаваща се на тъмното небе. След всичко това, облекчението, че нямаше да остане сам, че тя щеше да му помогне, му дойде твърде много. Когато тя пропълзя в трапа, той я хвана за ръката и я издърпа до себе си.
— Не ме оставяй — примоли й се той, твърде разтревожен, за да осъзнае, че в тъмнината тя не можеше да разчита думите по устните му. — Счупил съм си крака. Трябва да ми помогнеш. Аз ти дадох храна. Аз те избавих от онази жена. Не можеш да ме изоставиш тук. Те ще ме хванат. — Не се отделяше от ръцете й. — Ако не ми помогнеш, ще им кажа, че ти си убила госпожа Уилър.