ПЕТА ГЛАВА
Вятърът се усили и от запад се появиха огромни облаци, които закриха ясното небе, звездите и луната. Малко след десет часа заваля дъжд.
В трапа Елис проклинаше дъжда. Отначало ръмеше, но облаците се увеличаваха и започна да вали като из ведро — пелени от сив, студен дъжд, гонени от вятъра, проникваха в откритата земя.
Елис съжаляваше, че беше пуснал Грейс. Тя щеше да се подслони някъде, а той трябваше да остане под дъжда и да се оправя, както може. Когато разбра, че кракът му е счупен, тя се отнесе към него нежно и спокойно. На Елис му се стори странно, че тя се държи по този начин. Сега, когато беше в ръцете и, тя сякаш не се страхуваше от него и вместо да му се подиграва и да го изостави, както би направил той на нейно място, тя бе облекчила страданията му и така умело бе изправила счупения крак, че той почти не бе усетил болка.
„Ще отида до съблекалните — бе казала тя — може би ще намеря нещо, което да използвам вместо шина“.
Той се почуди как момиче като нея може да разбира нещо от счупени крайници, и когато я попита, тя му обясни, че в Женските помощни военновъздушни сили е била санитарка и е минала няколко практически урока за оказване на първа помощ.
Не му се искаше да я пусне, но знаеше, че трябва да се направи нещо. Той не можеше да остане в трапа. Скоро трябвате да направи усилие да се изкатери по стръмния насип и да допълзи някак си до гората. В момента се страхуваше да се помръдне, но ако тя — Грейс — наставеше коста и я бинтоваше, тогава той може би щеше поне да опита.
А нея я нямаше. Той се бе вслушал в ускорените й, леки стъпки, докато тя бягаше през тревата, но когато този звук заглъхна, той моментално изгуби увереност и се прокле, че я бе пуснал.
Тя нямаше да се върне. След като се беше държал така с нея, тя трябваше да е глупачка, за да се върне. На нейно място той дори не би се поколебал. За него това щеше да е идеалната възможност да се отърве от нея — захвърлена някъде. За хвърлена в някакъв ров, помисли си той, и заудря влажната земя, вбесен и изплашен.
В трапа сега беше студено и влажно. Дъждът се изсипваше върху главата му, студените капки обливаха пламналото му тяло. Ще продължи да вали, помисли си той с горчивина. Тази отвратителна страна с това променливо време. Никога не можеш да го разбереш. Може би щеше да понесе болката и безпокойството, ако наоколо беше сухо и топло, но тази просмукваща влага и студ го обезкуражаваха.
Минутите течаха. Беше свалил часовника от ръката си и го бе сложил в портфейла, за да го предпази от дъжда. Не можеше да устои да не го погледне, извади го още веднъж и видя, че Грейс я нямаше вече двадесет минути. Двадесет минути! Какво правеше? Щеше ли да се върне? Опита се да се надигне и да надникне през трапа, но болката го закова на място. Виждаше само мрачното, тъмно небе отгоре и усещаше капките дъжд по лицето си.
Както си лежеше, дочу нов шум. Шум от приближаващ се влак. Той тракаше по линията, после забави ход и спря на гарат а. Той веднага си представи как момичето чака на перона, как се качва във влака и се настанява в някое ъглово местенце. Виждаше пребледнялото й, загрижено лице, когато тя надничаше през прозореца, за да се увери, че никой не я е видял. Влакът потегли отново. Той си представи как тя се отдалечава от него и заби нокти във влажната пръст, опитвайки да се съвземе, ужасен от мисълта, че може би е изоставен.
При потеглянето на влака, той чу някъде в далечината изщракването на семафор. Елис оприличи несъзнателно този звук на притягането на примката около врата му, когато го обесят. Той потръпна и хвана гърлото си с ръка. И точно, когато беше на ръба на отчаянието, той чу стъпките й и видя мъждукащата отгоре светлина.
— Изгаси я, глупачке! — изрева той. Ненормално ли беше това момиче, за да размахва светлината така, че всеки да я види? Но, разбира се, тя не го чу и когато пропълзя в трапа, той яростно изби фенера от ръката й.
— Няма нищо — каза тя тихо, като вдигна фенера и коленичи на влажната земя край него.
— Никой няма да ни види. Имах нужда от светлина. Навън е тъмно и влажно.
Фенерът освети трапа и той видя прогизналия пясък, момичето, което също беше вир-вода, със сплъстена на кичури коса под отвратителната и малка шапка, която беше провиснала.
— Ще се погрижа за крака ти — каза тя. Беше взела със себе си един голям куфар и два ярки чадъра за голф. Въпреки, че дишаше тежко, тя беше спокойна и нейното присъствие му вдъхваше увереност. — Ще продължи да вали, нали? — каза тя, отваряйки един от чадърите. Несъзнателно тя бе започнала да говори с бодрия тон на медицинска сестра в стаята на болен.
Той кимна, докато я наблюдаваше. Не беше толкова глупава. Самият той нямаше да се сети да потърси чадър.