Когато видя подаващите се над трапа глава и рамене, тя се затича, залитайки. Носеше куфар, а той видя само увитото около китката му въже и му се стори, че тя тегли нещо след себе си.
— Не трябваше — каза тя задъхано, когато се приближи. — Не трябваше да ставаш.
— Помогни ми да се измъкна — отвърна той раздразнено. — Вече не издържам. Подай ръка.
Тя се наведе, хвана го за китката и започна да го тегли. Той с усилие се измъкна от трапа, пареща болка прониза тялото му. Проклинайки всичко, цял плувнал в пот и прехапал устни извика и се просна на тревата, едва поемайки си дъх. Пред очите му причерня и той отново почувствува, че губи съзнание. Опита да се размърда, докато тя го издърпа целия върху тревата, но силите не му стигнаха. Болката в крака беше силна и той изруга отново. После потъна в нещо меко и се отпусна, без да го е грижа какво става с него.
Окуражаваща, хладна ръка повдигна главата му.
— Всичко е наред — чу я да казва. — Изпий това. Ще те облекчи. Чай!
Той отвори очи и я загледа. Лицето й бе близо до неговото. Очите й бяха широко отворени, гледаше го напрегнато и загрижено. Бе приближила чашата с чай до устните му. Чаят беше сладък и силен. Той кимна одобрително, отпи отново. Течността освежи вкуса в устата му, даде му нови сили. Изпи чашата до дъно, отдъхна с облекчение и се отпусна на земята.
— Не беше лошо — каза.
Мракът се разпръсна и той отново почувства успокоителното въздействие на топлите слънчеви лъчи. Едва сега разбра, че лежи върху носилка и че под главата му има навито одеяло.
— Донесла съм храна — каза тя, — но по-добре първо да се скрием в гората. Мисля, че ще мога да изтегля носилката. Донесла съм въже.
Чудесна идея, помисли си той. Оказа се, че това момиче има ум в главата си. Ако той се беше опитал да пропълзи до гората, можеше да се осакати за цял живот. Въобще не се замисли колко трудно щеше да й бъде да го изтегли до гората, която беше почти на половин километър от тях. Това беше неин проблем и той продължи да лежи спокойно и да я наблюдава, докато тя слагаше куфара и одеялото в долната част от носилката.
Най-накрая тя се приготви, нави въжето около китката си, обърна се и се опита да тръгне. Носилката не се помръдна. Момичето преви гръб, заби крака в меката земя. Напрегна всичките си сили, дишаше тежко, но не успя да направи нито една крачка напред.
Той я наблюдаваше с тръпка на лека възбуда. Да имаше един камшик сега. С едно изплющяване щеше да я накара да тръгне, помисли си той яростно и й изкрещя да тръгва.
Тя правеше отчаяни усилия. Той виждаше издутите вени на ръцете й, чуваше тежкото й дишане. Тя успя да повдигне единия край на носилката, но не я помръдна. За около минута напрегна всичките си сили, дърпайки въжето, после се подхлъзна и се просна по лице върху тревата. Той видя за миг белите й бедра, после се надигна с трепереща уста и трескав поглед.
— Хайде тръгвай — извика той, като махаше с ръце.
Без да разбира, че той й говори, тя се изправи с мъка на крака и отново сграбчи въжето. Обърна се към него и го погледна с див и отчаян поглед. Заби пета в земята и затегли отново. Носилката се плъзна отново по земята, после отново спря. Момичето отстъпи назад и пак дръпна. Носилката отново се помести и рязко спря.
— Дръпни по-силно — промърмори Елис. — Напрегни всичките си сили.
Лицето й беше напрегнато, гърдите й хриптяха. Тя с усилие повлече носилката по неравната земя и стигна до игрището за голф. Там вече беше по-лесно и момичето се обърна, като прехвърли въжето през рамо, наведе се и затегли носилката към гората.
Все още целта й изглеждаше нереална. Със сетни сили правеше отчаяни опити да не спира, твърдо решена да стигне до гората. Започна да се олюлява и Елис я изруга, но тя беше забравила за него. Цялото й внимание беше насочено към носилката и отслабващите й сили.
Той погледна назад. Бяха изминали известно разстояние. Трапът вече не се виждаше. Покривът на клуба се губеше зад полегатия склон на игрището и в момента, в който погледна назад, той вече беше напълно изчезнал.
Внезапно Грейс се строполи на земята. Дишаше тежко, беше пребледняла, с лъснато от пот лице. Силите й бяха изчерпани. Дори Елис го разбра и, като вдигна рамене, с досада зачака да се съвземе.
След малко тя седна и прокара пръсти през заплетената си коса.
— Трябва да си почина — каза тя, като се опитваше да диша по-спокойно. — Още е рано. Не мога да тръгна преди да отпочина.