Въпреки умората си, тя му се усмихна. Усмивката я разхубавяваше и Елис се подразни от тази промяна. Искаше му се да мисли за нея като за някакво нищожество, да се подиграва на нейната обикновеност.
— Тежичък си — каза тя като на шега.
— Ти си мекушава, — отвърна той рязко. — И страхлива. — Но тя пропусна и тази злобна забележка, тъй като в това време отваряше куфара и не го гледаше.
Извади нещо увито в салфетка и седна до него.
— Сигурно си гладен — каза тя, като разгърна салфетката и му подаде един сандвич. — Хлябът е малко твърд, но може да се яде.
Без да поглежда дали има нещо за нея, Елис грабна сандвича от ръката й и го захапа с малките си остри зъби.
Но хлябът остана сух в устата му, задави го, а стомахът му се сви. Той хвърли сандвича на земята, опита се да преглътне залъка, после извърна глава и го изплю. Легна, разочарован и разтревожен. Сега беше сигурен, че е болен, и обезпокоен погледна Грейс да види дали тя разбираше това.
Тя го наблюдаваше загрижено.
— Няма нищо — каза той ядосано. — Имам треска. Не трябваше да ям. — И сякаш през нея насочи погледа си към гората, като се чудеше дали Грейс възнамерява да го изостави.
— Ще се оправиш — каза тя колебливо. — Не можеше да избегнеш треската, но не е нищо сериозно.
Толкова и разбираш, помисли си Елис с горчивина. Стана му горещо, кръвта пулсираше в главата му.
— Сандвичът беше с шунка, нали? — попита той просто за да каже нещо. Не искаше тя да разбере, че беше толкова отмалял. — От години не съм ял шунка.
— Имаше консерва в хладилника, — обясни тя. — Добре си живеят тук. Ще открият, че я няма.
Той кимна, трескавият му поглед се смрачи. Веднага щом открият, че някой е разбил клуба, ще извикат полиция. Полицията ще ги търси и няма да е трудно да ги открие. Отново погледна към гората. Като че ли това беше единственото безопасно място на света.
— Ще тръгнат по следите ни — каза той с безпокойство.
Тя ядеше сандвич и се беше загледала в отдалечените хълмове отвъд игрището. Елис се подразни от необичайно спокойното изражение на лицето й.
Рязко я тупна по рамото.
— Ще тръгнат по следите ни — повтори той, след като тя го погледна.
— Има време — отвърна тя. — Нека да си почина малко и ще тръгнем, те няма да дойдат преди девет часа. Имаме повече от два часа.
— Лесно ти е на тебе да говориш — изведнъж избухна той. — Ти не си осакатена. Затова казваш, че има време. Ако те дойдат, ти можеш да избягаш, но не и аз. Аз съм неподвижен!
— Не се тревожи — каза тя с тих и успокояващ глас. — Ще намерим къде да се скрием в гората. Няма да избягам.
Именно това искаше да чуе той. Искаше му се да попита защо няма да избяга, но реши, че няма да е разумно. Тя можеше да се замисли защо ли да остава с него и да осъзнае, че няма смисъл, че може да го остави и да изчезне. Ако тя сама не беше разбрала това, защо да й помага.
— Няма да те изоставя — каза тя изведнъж, отговаряйки на немия му въпрос. Погледна го право в лицето.
— Ти ми помогна… нахрани ме. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да ти помогна сега, въпреки че ти не се държа много добре с мен.
Тя прехапа устни, изчерви се.
— Аз съм свикнала да се отнасят така към мен — каза тя без горчивина в гласа си. — Никой не е бил внимателен към мен. Звучи невероятно, но ти се държа с мен по-добре от който и да било друг.
Той си спомни за смачкания сладкиш, с който я бе замерил. Представи си я как седи на пода и как яде размазаната върху плика мармаладена пита. „Ти ми помогна. Ти се държа по — добре мен от който и да било друг.“ Е, щом е толкова глупава да търпи такова отношение, той няма да го промени.
— Хайде тръгвай — каза той грубо. — Стига си ми дрънкала глупости. Достатъчно почива. Тръгвай!
Тя вдигна въжето покорно, обърна се и отново започна да тегли носилката по тревата. Имаше лек наклон и носилката се влачеше по-лесно, но въпреки това Грейс трябваше да полага големи усилия.
Но тя не спираше, само понякога се олюляваше, подхлъзваше, задъхваше. Но напредваше. Все повече се приближаваха към гората и най-накрая стигнаха до сянката на първите дървета. Грейс се свлече на земята, главата й клюмна, а дробовете й щяха да се пръснат от напрежение. Той не каза нищо, защото виждаше, че тя беше напълно изтощена. Само погледна подозрително към гората и зачака нетърпеливо.
Чувстваше стомаха си натежал, а главата олекнала, и това го безпокоеше. Беше му горещо, кожата му беше суха, а от време на време го побиваха тръпки. Представяше си как с дни стои на открито, как положението му се влошава и накрая момичето, губейки търпение, отива да търси помощ.