След малко тя вече тичаше през игрището към гората. След двадесетина метра видя бялата кърпичка, която беше завързала за дървото. Почуди се дали младият мъж я беше забелязъл (предположи, че я е видял) и дали се е досетил какво означава.
Бе толкова изплашена и разтревожена, че бе провалила шанса им за бягство, че странното поведение на младия мъж не я озадачи. Сега за нея беше важно, че временно се бяха измъкнали, че се бе отървала толкова лесно от едно почти безизходно положение.
Тя стигна до гората, захвърли багажа на земята и изтича към Елис.
Той я погледна безизразно.
— Всичко е наред — каза тя задъхано. — Донесох ти дрехи. Как се чувстваш?
Устните му изричаха думи, които тя не можеше да разчете. Говореше й на немски, умът му беше разстроен. Тя озадачено гледаше движещите се устни.
— Нищо не разбирам — каза тя, като коленичи край него. — Какво се опитваш да кажеш?
Той се намръщи, затвори очи и остана да лежи неподвижно и отпуснато.
Тя съзнаваше, че времето минава. Погледна часовника му — беше почти осем и половина. Трябваше да побърза. Ако не намери къде да се скрият до половин час, щяха да ги хванат.
Бързо се изправи на крака, развърза кърпичката и като хвърли отново разтревожен поглед към Елис, влезе в гората. Дърветата растяха нагъсто, къпини, папрати и храсталаци осигуряваха добро прикритие. Шубракът беше толкова гъст, че тя трябваше да върви по добре утъпканите пътеки навътре в гората.
След няколко минути стигна до едно сечище. Там се спря и се огледа. Един до друг лежаха стволовете на две големи дървета, със загнили корени и изсъхнали клони. Това беше удобно място за скривалище и тя се затича към дърветата, развълнувана и задъхана.
Между двете дървета имаше около един метър разстояние, а пространството беше вече покрито от заплетени клони. Тя коленичи и надникна в тесния тунел, образуван от стволовете и покрит от шубрака. Беше почти като в стая и след като се поколеба, тя започна да се провира навътре. Беше мръсно, докато пълзеше, по гърба й се посипаха сухи листа и счупени вейки, но поне беше сухо. С голи ръце тя започна да разширява тунела, събираше сухите листа, отчупнаше изгнилите клони. Знаеше, че за времето, което й оста-паше, нямаше да намери по-добро скривалище. После можеше да измисли нещо друго, но засега това беше добро.
Изпълзя отново на слънчевата светлина, изправи се и се изтупа. Пак се беше изцапала, но жакетът и полата не бяха като старите и евтини дрехи и тя успя да изтупа по-голямата част от праха.
Върна се при Елис и затегни носилката по тясната пътека, която водеше към сечището.
Положи неимоверни усилия, но не спря. Понякога падаше, но отново ставаше и не искаше да се предаде. Най-сетне, без сама да знае как, стигна до сечището. Просна се на земята и изплака с облекчение. Мускулите на ръцете и краката я боляха, ставите й сякаш бяха извадени. Събра сетни сили и успя да довлече носилката до тунела преди отново да се свлече на земята.
Нямаше представа колко време бе лежала в мрака край Елис.
Най-накрая се надигна, седна и запали електрическото фенерче.
В осветеното пространство видя листа, мъх и папрат, вплетени така гъсто, че образуваха плътен покрив над главата им, видя грубите стволове и Елис, който лежеше отпуснат и неподвижен, с лъснало от пот лице и трескаво бленуваше, без да знае какво става.
Тя го настани доколкото можеше удобно, даде му студен чай и отново изпълзя на открито. Знаеше, че ако полицията дойде и види падналите дървени стволове, щеше да потърси и под тях. Нейната задача беше да ги държи надалеч от това място и без колебание тя се върна по пътеката към игрището.
Някакъв далечен часовник удари девет и половина, докато тя се движеше внимателно към клуба, като се придържаше към гората и внимателно се оглеждаше.
Усещаше топлите лъчи на слънцето, а върховете на обувките й се намокриха от обилната роса по тревата. Тя вървеше с лекота с подкованите си обувки.
Мина край трапа, където бяха прекарали нощта и забави ход, усещайки ударите на сърцето си и пресъхналите си устни.
Когато вече клубът се виждаше, тя спря, скри се зад един голям бряст и подозрително заоглежда сградата.
Едно колело беше подпряно на стената на клуба и двама възрастни мъже с каскети и непромокаеми жакети стояха до първата купчинка. Единият от тях размахваше ръцете си и от време на време сочеше към клуба.
Грейс се запита дали говорят за кражбата. Ниският набит мъж, който размахваше ръцете си, изглеждаше развълнуван и тя предположи, че разказваше на другия какво се бе случило.
Изведнъж сърцето й се сви при вида на полицая, който излезе от клуба и се присъедини към двамата мъже. Говореха нещо. Набитият мъж продължи да размахва ръцете си и полицаят го слушаше внимателно.