Крейн вдигна вежди.
— Казахте на Роджърс да я последва! — повтори той. — Защо, по дяволите. — Внезапно се намръщи. — Да не искате да кажете, че сестра ми има нещо общо с вашата кражба?
Малкълм, адвокат по професия, изведнъж осъзна, че трябва да се държи внимателно.
— Скъпи приятелю, разбира се, че не — каза той и се засмя. — Просто ни се стори странно, че г-жа Брюър побягна така.
— Не знаех, че е странно човек да тича по игрището — отвърна сухо Крейн и погледна Уест.
— Не си спомням в клубния правилник да има нещо срещу бягане.
— Помисли малко, моля ти се — каза Уест смутено. — Роджърс извика на г-жа Брюър и тя побягна. Не я познаваме и естествено ни се стори подозрителна…
— Вече ви казах, че сестра ми е глуха — отвърна спокойно Крейн. — Въпросът е болезнен. Не е чула Роджърс и е побягнала, защото е искала да ме настигне. Обещах да й дам урок по голф, а тя закъсня. Сега доволни ли сте или ще продължите още да се ровите в тази глупава история?
Роджър реши, че вече е време да каже нещо.
— Напълно сте прав, господине — каза той загрижено. — Явно е станала грешка и се надявам, че не съм обидил младата дама. — Най-вече се тревожеше Крейн да не се оплаче на инспектора.
— Ще се върнем в клуба. Този явно е офейкал в гората.
Грейс трепна незабелязано. Само Крейн, който я държеше за ръката, усети внезапната й възбуда.
— Няма смисъл да го търсите в гората, каза той спокойно. — Стори ми се, че го видях, като идвах към игрището. Беше тръгнал към гората, но се обърна и се насочи към железопътната линия.
— Видяли сте го, господине? — попита Роджърс и светна.
Крейн кимна, усещайки погледа на Грейс.
— Явно той е бил. Носеше голям вързоп под мишница. Сигурно искате да ви го опиша?
Роджърс бе извадил бележника си и вече мокреше с език тъпия молив.
— Ако обичате, господине — каза той.
— Беше младо момче, сигурно около деветнадесет — каза Крейн без да се замисля. — Висок с тъмна коса, син костюм и кафяви обувки. Беше със зелена риза и черна вратовръзка. Носеше шапка и леко куцаше. Ако побързате лесно ще го откриете.
— Прав сте, господине — отвърна Роджърс, сияейки. — Е, аз тръгвам. Много ви благодаря за помощта, господине и отново се извинявам, ако нещо…
— Няма нищо, Роджърс — каза Крейн, като кимна. — Надявам се, че ще го пипнеш.
Той погледна Уест и Малкълм.
— Сега можем ли да си продължим играта, която прекъснахте?
— Разбира се, — отвърна рязко Уест. — Ще платиш таксата на г-жа Брюър, когато дойдеш в клуба?
— Не бих си и помислил да пропусна — каза Крейн подигравателно. — Съжалявам, че тичахте толкова за нищо.
Докосна Грейс по ръката и те тръгнаха заедно към отдалечената площадка, оставяйки Уест и Малкълм да зяпат след тях.
ДЕСЕТА ГЛАВА
— В безсъзнание е — каза Крейн, докато измерваше пулса му. — Трябва веднага да извикаме доктор. Състоянието му е тежко.
Грейс се притесни. Всичко беше тръгнало наопаки. Елис й бе казал, „Ако извикаш доктор, загубени сме. Сама се оправяй. По-скоро бих умрял, отколкото да се оставя да ме хванат.“ Тя се бе опитала да се измъкне от Крейн, веднага щом се изгубиха от погледа на Уест и Малкълм, но той не искаше и да слуша оправданията й. Държеше се мило и съчувствено, но беше категоричен и на нея й се стори, че жалките й усилия да избегне въпросите му, просто го забавляваха, въпреки че не го показваше. Един директен въпрос я накара да си признае, че с нея има болен.
— Знаех си — каза Крейн, като й се усмихваше. — Не прави такава трагична физиономия. Знаех, че има някой с теб, защото ти взе онези дрехи. После видях, че носилката липсва, а видях и кърпичката на дървото. Той е там, нали? В гората?
Тя кимна унило.
— Хайде, по-бодро. Ако е болен, може би ще му помогна. Тя инстинктивно чувстваше, че той нямаше да ги предаде на полицията, а освен това не знаеше какво друго да прави, така че го заведе до мястото, където беше скрила Елис. Но сега той говореше за доктор — човекът, за когото Елис изрично я беше предупредил.
— Недейте — възкликна тя. — Той не би желал. Каза ми да не викам доктор.
Крейн се загледа в пламналото й лице, почуди се кой ли беше той и защо това странно, глухо момиче е толкова изплашено.
— Няма избор — напомни й той. — Не разбираш ли? Тежко е болен — може да умре.
Тя потръпна.
— Няма значение — каза тя упорито. — Той не би искал. Накара ме да му обещая.
След малко тя добави:
— Обещанието си е обещание.
— Но той може да умре — повтори Крейн търпеливо.
— Той знае това. Каза, че по-скоро би умрял, отколкото — тя спря навреме, ужасена, че щеше да издаде тайната.