— Отколкото какво?
— О, нищо. Няма значение. Но не трябва да викаш доктор. Аз ще се грижа за него. Аз, аз няма да го оставя да умре.
Крейн остана за миг коленичил край изгубилия съзнание Елис, после вдигна рамене и се изправи.
— Кой е той? — попита той изведнъж.
— Един приятел — отвърна тя отбранително. Почувства, че трябва да каже още нещо. — Беше добър към мен.
— Това нищо не ми говори. Кой е той? Какво се е случило с крака му?
— Падна. Счупи го, но аз го наместих. Мисля, че ще се оправи. — Тя замълча и отмести поглед, като гледаше упорито.
Крейн се намръщи.
— Искам да ти помогна — и докосна ръката й, за да разбере тя, че й говори.
Допирът до мекия кожен жакет предизвика лека приятна тръпка. Усещането беше странно и непознато и тя почувства как кръвта и нахлу в главата.
— Мога да ти помогна, ако ми кажеш истината — продължи той като че ли не бе забелязал смущението й. — Ти коя си? Какво правиш тук? Каква беда ви е сполетяла?
Искаше й се да му каже, да сподели с него отговорността, но знаеше как щеше да се ядоса Елис, ако го направеше и че щеше да го сметне за предателство.
— Моля те, остави ме — избухна тя изпадайки изведнъж в паника. — Нямам нужда от помощта ти. Искам да остана сама. Моля те, върви си. — Той поклати глава.
— Не се вълнувай — каза й той усмихнато. — Добре, няма да задавам повече въпроси, но няма да те оставя. Сама няма да се оправиш. Може би си мислиш, че можеш, но не е възможно. Ако не го подслониш някъде и не вземеш необходимите мерки, той ще умре. Струва ми се, че е болен от пневмония.
Зелените очи се втренчиха в нея.
— Нали не искаш да умре? Тя кимна веднага.
— Разбира се, той беше добър с мен — каза тя. — И аз му обещах, че няма да умре.
— И обещанието си е обещание — каза той подигравателно. После отново погледна Елис.
— Не бих си помислил, че този човек се е държал добре с някого — продължи той замислено. — На това лице са изписани жестокост и горчивина.
Тя много добре знаеше колко рязък и жесток можеше да бъде Елис, но сега това нямаше значение. Той й бе помогнал в голяма нужда, и знаеше, че ще дойде време, когато тя ще му се отплати. Това време беше дошло.
— Трябва да действаме — каза Крейн изведнъж. — Местният инспектор не е глупак. Пред него нямаше да мине историята, която разказа на Роджърс и щеше да забележи, че носилката е изчезнала. Той се наведе над Елис и го загледа замислено.
— Ако не внимаваме, този човек ще умре. Хвани долната част на носилката, а аз ще взема горната. Мисля, че няма да ти бъде много тежко.
Грейс се поколеба.
— Къде отиваме?
— У дома. Няма къде другаде. Поне аз не знам. А ти?
— Не — бавно каза тя.
— Хайде, тогава да тръгваме.
Тя все още се колебаеше. Какво щеше да й каже Елис, когато се възстановеше и откриеше, че е в дома на непознат. Тя потръпна като си спомни подигравателния му поглед и хапливия език.
— Няма друг изход — каза Крейн внимателно.
Беше търпелив и мил, сякаш осъзнаваше защо тя се колебае.
Тя изтощено кимна и стисна здраво дръжките на носилката. Тежеше, но за нея сега нищо не беше от значение. Не бе успяла да измъкне Елис от цялата тази бъркотия и сега беше смазана от този провал.
Тя тръгна по тясната пътека, изкачи се по лек наклон и после пак тръгна надолу през дърветата. Грейс се превиваше под тежестта на носилката, но не спираше, само се олюляваше леко. Искаше й се да чуе поне една окуражителна дума от Крейн и за втори път през този ден се чувстваше потисната от това, че беше глуха.
След няколко минути излязоха от гората и стигнаха до един тесен път. В края на пътя тя зърна червените керемиди на някакъв покрив и разбра, че това е домът на Крейн.
Тя го погледна въпросително през рамото си.
— Не се безпокой, — каза той. — Там няма никой. Върви право напред. Никого няма да срещнем.
Тя продължи по пътя и стигна до дървената врата, която водеше към къщата. После остави носилката на земята — ръцете я боляха, а колената й бяха отмаляли. Тя бутна вратата и Крейн дойде да й помогне.
— Трябва колкото се може по-скоро да го занесем в къщата — каза той, като оглеждаше пътя. — Малко хора минават насам, но не трябва да поемаме рискове.
Изведнъж Елис изстена и стресна Крейн, който рязко го погледна. Елис се надигна, замига и протегна ръка към главата си.
Грейс отиде при него. Тя подпря главата му и загрижено го загледа, но той не я позна, и след миг очите му се затвориха и се отпусна назад.
— Хайде да го вкараме вътре — каза Крейн, разтревожен.
Тръгнаха с носилката по криволичещата пътека. Живият плет и дърветата не пречеха вече и Грейс видя къщата. Беше голяма бяла едноетажна къща със стърчащ червен покрив и червени рамки на прозорците. В цялата постройка имаше нещо весело и това й хареса. Градината беше обсипана с цветове и плодове, а голямата морава, която се простираше до надвисналите дървета, приличаше на билярдна маса.