Какво искаше да каже той? Не е необходимо да знае кой си? Какво имаше предвид?
— Защо да не знае кой съм? — попита Елис с безпокойство. — Казах ти, че мен няма за какво да ме търсят.
— Търсят ви двамата за кражба. Видях го във вестника, когато се връщах, след като скрих носилката. Описанието ти е точно, а дават и нейното пълно име. Ударил си някаква стара жена.
— Не съм я докосвал — каза Елис тихо. — Грейс го направи. Изплаши се, удари я, преди да успея да я спра. Мога да обясня всичко в полицията. Била е в затвора, регистрирана е. Търсят нея, не мен.
Крейн се доближи до леглото.
— Интересен си ми, защото си напълно деградирал — каза той. — Това е твоята втора природа, нали? Защо преди малко каза, че тя е твоя? Какво право имаш?
— Прекарахме заедно нощта — каза злобно Елис. — Да не я мислиш за светица?
— Това не ти дава никакви права над нея и освен това не ти вярвам.
— Защо да те лъжа? — отвърна сърдито Елис. — Казвам ти какво се случи. Не е светица и аз я имах. Ето защо казвам, че е моя. Не ми ли вярваш, че казвам истината?
Крейн се усмихна.
— Измяната е като да повярваш на лисица… — изрече той, като наблюдаваше внимателно Елис.
— Измяна? — повтори Елис и кръвта му се смрази.
— Шекспир има подходяща фраза за всякакъв случай — каза Крейн, отправяйки се към вратата. — Скоро ще си поговорим отново. А сега имам работа.
— Измяна? — повтори отново Елис. Той не искаше да повярва, че Крейн знае. — Не разбирам за какво говориш.
— Така ли? — каза тихо Крейн. — Ти си Едуин Кушман, изменникът. Сгреши, когато каза, че полицията няма за какво да те търси. Знаят достатъчно, за да те обесят, а това никак не ми изглежда малко. — Той отново се усмихна и излезе от стаята.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сега Елис не обръщаше внимание на подканващото тиктакане на френския часовник върху камината. За него времето бе спряло. Той лежеше в леглото с пламнала глава, с парализиран от ужас разсъдък, без да усеща тялото си.
Крейн знаеше! Само това му беше в главата. Крейн знаеше, че той е Кушман. Те двамата бяха единствените живи хора, които знаеха и какво ли щеше да предприеме Крейн, се питаше той.
„Скоро ще си поговорим отново“ — бе казал той с онова особено изражение на странните си зелени очи. Какво имаше предвид?
Елис се сви в леглото. Нямаше изход. Той беше безпомощен и макар неохраняван от никого, свободен дори да погледне през отворения прозорец, той беше затворник, прикован към леглото от счупения си крак. Крейн можеше да направи с него, каквото поискаше, да го изнудва, да го предаде на полицията — всичко. Но може ли един богат и образован човек като него да се възползва от такава ситуация? „Това е единственият начин да я спасим, теб също“ — бе казал той. Дали искаше да им помогне да избягат? Ако е така — защо? Какво ставаше в главата на този човек? Какво кроеше той?
Елис изпсува докато се мъчеше да разреши тази загадка, а стрелките на малкия френски часовник бавно се движеха напред.
Имаше нещо в този огромен, пълен човек, което убягваше на Елис. Той беше доста тих, спокоен, уверен и въпреки това от време на време изглеждаже изплашен. Уплаха, която Елис много добре познаваше, болезнено прикритата уплаха, която се откриваше само по треперенето на ръцете и помрачаването на погледа.
От какво се страхуваше той? Ако Елис откриеше причината, щеше да има оръжие, с което да се защитава. Ако Крейн беше направил нещо нередно и Елис го откриеше, тогава той можеше да го държи в ръцете си.
Осъзнавайки, че това е възможен изход от положението, Елис изкрещя на Грейс, но после изсумтя яростен и разочарован, като си спомни, че тя не може да го чуе и я зачака с напрегнато от възбуда и раздразнение тяло.
Малко след дванадесет — Крейн беше излязъл вече от час и половина — вратата на стаята се отвори и влезе Грейс. Въпреки че беше бледа, със зачервени очи, изглеждаше привлекателна и на Елис се прииска да я сграбчи и да я привлече на леглото до себе си, да усети дъха й в лицето си и гърченето на допряното до неговото нейно тяло, в усилията й да се отскубне.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита Грейс, застанала в долната част на леглото, достатъчно далеч от Елис.
— Да ям? — отвърна той ядосано. — Разбира се, че не. Можеш ли да мислиш за нещо друго освен да се натъпчеш? Ела, искам да говоря с теб.
Грейс не помръдна. Тя скръсти ръце и го загледа упорито. Елис беше изумен от тази промяна в нея. Досега я бе смятал за покорно, безволево същество, което той можеше да тъпче, да се отнася с нея както си иска, сигурен, че ще му се покори само при едно щракване на пръстите. Но сега тя беше един нов човек, властна и уверена в себе си.