Елис скръцна със зъби. В гърдите му се надигна дива омраза към този огромен, красив мъж.
Д-р Сафки кимна.
— Ще дойда — каза той и се обърна към Елис. — Не трябва да се вълнуваш за нищо. Ако искаш да се оправиш бързо, трябва да се успокоиш и да не се вълнуваш.
— Трудничко ще му е да изпълни съвета ти — каза Крейн, като погледна Елис с дружелюбна усмивка. — Но всички доктори са еднакви. Така лесно раздават съвети, въпреки че не мисля, че очакват да ги изпълниш. Просто успокояват съвестта си — потупа Сафки по пълното му рамо. — А някои доктори имат особен вид съвест, нали приятелю?
— Вероятно — отвърна докторът, отново натъжен и излезе от стаята, последван от Крейн.
Грейс чакаше в антрето. Тя хвърли бърз поглед към двамата мъже, които се приближаваха към нея и отмести очи, когато срещна спокойният поглед на Крейн.
— Това ли е младата дама, която е наместила крака му? — измърмори д-р Сафки.
— Да — отвърна Крейн. — Запознай се с д-р Сафки — обърна се той към Грейс. — Ще те зарадвам, че нашият приятел не е толкова зле, колкото си мислехме. Докторът смята, че ще се оправи и се възхищава от начина, по който си се справила с крака му. — Той докосна д-р Сафки по рамото. — Това е Джули Брюър.
До този момент д-р Сафки гледаше Грейс мило и с любопитство. Така й се възхищаваше, че Грейс, въпреки тревогата си, се почувства поласкана, но когато Крейн каза: „Това е Джули Брюър“ дребничкият мъж рязко отстъпи назад и шоколадовата му кожа пребледня. Погледна Грейс, после Крейн, промърмори нещо под носа си, отиде до входната врата, отвори я и без да се обръща, забърза надолу по пътечката.
Грейс и Крейн останаха за миг загледани след него, после Крейн вдигна рамене.
— Странно човече… Май че не си пада по жените — и той отиде до Грейс, застана пред нея и я погледна в очите.
— Време е да си поговорим — каза той. — Да отидем във всекидневната.
Тя тръгна пред него и двамата се настаниха в кресла един срещу друг.
— Той ти каза да претърсиш стаята ми, нали? — попита Крейн.
Побиха я тръпки.
— Не трябваше да го правя — каза тя. — О, как ми се иска да не го бях правила…
— Но нали той те накара да го направиш? — попита той отново, като че ли държеше да чуе нейното оправдание.
— Да.
— Е, не се безпокой. Не мисли, че ти се сърдя. Някои хора много държат да не се ровят из личните им вещи, но не и аз. Е, донякъде. Не бих искал всички да разберат какво откри в онова чекмедже.
Грейс се сви от ужас.
— Моля те, не говори за това…
— Искам да говоря за това. След като си го видяла, трябва да ти обясня. Иначе можеш да си помислиш, че съм убиец или нещо друго, също толкова ужасно.
— Разбира се, че не си мисля такова нещо — побърза да каже Грейс, като стискаше ръцете си от притеснение. — Нямах работа там…
— Ти не знаеш нищо за мен, нали? — каза Крейн, като се облегна назад и кръстоса краката си — и все пак чувствам, че не съм ти неприятен.
— Аз, аз съм ти благодарна… — започна да заеква Грейс.
— Само благодарна? — очите му й се усмихнаха окуражително. — Нищо повече от благодарност? Знаеш ли, мразя благодарността — като състраданието е.
— Ти беше толкова добър към мен — каза тя, цялата зачервена. — Аз, аз… разбира се, че те харесвам.
— Но само защото се държах мило към теб? Не заради самия мен? — той стана, приближи се до нея и й протегна ръката си.
Тя остана неподвижна, загледана в голямата, пълна ръка, напрегната и въпреки това отмаляла от физическа възбуда.
— Искам да ме харесваш — каза той нежно. — Защото аз те харесвам. Смела си и освен това си хубава. Харесва ми начина по който вървиш, по който държиш главата си, по който ме гледаш. Необикновен е. В момента, в който те видях — изплашена… сама в клуба… ти ме заинтересова.
Грейс сложи ръката си в неговата. Почти не съзнаваше какво прави. Случи се това, на което тя се бе надявала. Той й се обясняваше в любов.
— О, аз наистина те харесвам — каза тя.
Топлата и силна ръка стисна нейната, после той се отдръпна от нея.
— Радвам се да чуя това — каза той, като се облегна на камината. — Сега мога да ти говоря като приятел, а не като чужд човек. — Знам, че този нож те изплаши — сестра ми се самоуби с него.
— О — възкликна Грейс, настръхнала цялата и сграбчи облегалката на креслото. — Колко ужасно… колко мъчително е било за теб.
Той направи неспокойно движение.
— Наистина беше ужасно. Разбираш ли, ние значехме много един за друг. Израснахме заедно, живяхме тук заедно, деляхме всичко помежду си. Тя беше част от живота ми — той внезапно се обърна и тръгна към прозореца. Тя го наблюдаваше, но няколко минути той остана с гръб към нея, после пак така внезапно се върна. — Още не мога да се съвзема — каза той и прокара пръсти през сламенорусата си коса. — Извинявай, че съм така развълнуван. Но тя беше чудесен човек и единственият ми истински приятел — гласът му секна и той се загледа в Грейс. — Напомни ми за нея. В момента, в който те видях…