А пък можеше и да не се налага да го убива. Няма за какво да се напряга, ако Крейн не прояви интерес към Грейс. Безсмислено е. Ще изчака и ще види. Ще го наблюдава.
Вече минаваше седем, когато Грейс и Крейн се върнаха в къщата. Входната врата се затвори и той чу Крейн да казва нещо с тих глас. Грейс се засмя. Този смях бодна Елис право в сърцето. Той започна да се върти в леглото, цялата му нечиста душица се измъчваше от ревност. Изчакваше и се ослушваше с надежда, че ще дойдат при него, но те не идваха. След малко чу затварянето на друга врата, след което в къщата настъпи дълго мълчание.
Лежеше без да мърда, нещастен, самотен, не сваляше очи от часовника и ги чакаше да дойдат. „Болен съм, мислеше си той, и се мъча, а на тях не им пука. Въобще не са се сетили за мен през целия следобед. Може и да имам нужда от нещо, но те са толкова погълнати един от друг, че въобще не ги е грижа за мен. Чвек не би се отнесъл и към едно болно куче така, както те се отнасят към мен.“
Когато наближи седем и половина, той чу леките стъпки на Грейс и после вратата се отвори.
Тъкмо се канеше да се оплаче, да я наругае, че го бе забравила, но сърдитите и остри думи застинаха в гърлото му. Той почти не можа да я познае, когато тя застана на прага със зачервено лице и светнали от възбуда очи. Беше облечена във виненочервена рокля, долната част на която свободно и елегантно се спускаше до земята, горната част бе изрязана около рамената и разкриваше меката й, бяла кожа, която го влуди повече от всякога. Косата й бе прибрана нагоре, а по врата й блестеше огърлица от диаманти.
Това беше друга Грейс — една очарователна жена, при вида на която Елис изпита дива ревност и изпадна в ужас. Той разбра, че облечена по този начин, с този външен вид, тя беше жена, която Крейн щеше да хареса. Тя не бе същата наивна, глупава сополанка, която той бе видял преди двадесет и четири часа. Тя вече бе нещо — истинска жена. Жената, която можеше да възбуди най-низките страсти у всеки мъж.
— Харесваш ли ме? — каза тя развълнувано и се захили. — Той ме накара да се облека така. Толкова е мил. Погледни тези диаманти. Истински са. Честна дума! Това са истински диаманти. Нали са прекрасни?
Елис все още не можеше да продума. Той я гледаше втренчено и я желаеше, изпитваше огромна нужда да я запази за себе си.
— Знаех, че ще се изненадаш — продължи тя, радостна, че е предизвикала изумлението, изписано на лицето му. — Не повярвах на очите си, когато се видях в огледалото.
В този момент, под цялото това очарование, той прозря нейната невинност и инстинктивно почувства, че тя бе в опасност. Крейн бе намислил нещо. Беше съвсем ясно. Нямаше да я наконти по този начин, да й даде диаманти, ако не иска да й стори нещо лошо.
Той с отчаяние си помисли, че може да я загуби и забрави себе си, болката и вероятността да го обесят, ако полицията го хване — мислеше само за нея. Трабваше да й отвори очите за опасността, да я убеди, че Крейн не е добър, а хитър и опасен. (А Крейн се бе осмелил да го нарече лисица! Измяната е като да повярваш на лисица. Той бе казал това, а за него не се ли отнасяше? На него човек не можеше да вярва дори и толкова.)
— Приближи се — каза Елис, като се мъчеше да говори спокойно. — Не мога да повярвам, че си същото момиче.
Грейс тръгна към него. Дългата й рокля й придаваше самоувереност и тя се движеше плавно, сякаш я дърпаха на колела. Тя застана до леглото и го погледна. Той разбра с горчивина, че тя не мисли за него. Когато се приближаваше към него, тя мислеше само за себе си, защото нямаше на кого друг в къщата да се покаже.
— Значи той ти даде диамантите? — каза той бавно, като и гледаше внимателно и с болка.
— Много е мил, нали? — каза тя радостно. — Разбира се, даде ми ги само за малко. На сестра му са, Джули, която е умряла.
Без да знае защо, Елис усети, че го побиват тръпки от ужас. Която е умрял а… Защо тези думи го плашеха? Сякаш изведнъж той видя бъдещето и видя, че я грози опасност. За миг му се стори, че вижда някаква сянка между тях нещо — осезаемо, черно и страшно и той се надигна с мъка и махна предупредително с пръст към Грейс.
— Внимавай да не умреш и ти — каза той. — Той не ти желае доброто. Знам го. Ти си ненормална, че приемаш неща от него. — После изведнъж, без да мисли за себе си, рязко й каза — Махай се! Остави ме. Махни се от това място преди да е станало твърде късно. Чуваш ли? Захвърли тези неща и се махай!