Преди да стане член на Британския съюз на фашистите той печелеше по трийсет и пет шилинга на седмица, като служител в една малка посредническа кантора за недвижими имоти. Беше се опитал да си намери по-добра работа, но ония самодоволни прасета, седнали зад чиновническите си бюра, не го и поглеждаха. Фактът, че баща му излежава двайсетгодишна присъда за убийството на дъщеря си, винаги проваляше шансовете му. Нима беше негова вината, че баща му е помилван убиец? Тъй или иначе, ако не я бе убил старият, той сам щеше да и извие врата. Малка мръсна уличница! Беше я видял със собствените си очи да върви нагоре — надолу по „Пикадили“ с фенерче в ръка и съблазнително да се усмихва на всеки срещнат мъж, който я погледне. А се преструваше, че си е намерила прилична работа в дамската тоалетна на някакъв нощен бар! Нищо чудно, че пилееше толкова пари. Върна се право вкъщи и каза на стария, който бе тръгнал да я търси. И сега виждаше лицето му — бяло като платно, а в очите му имаше нещо хищническо. Старият я проследил до един луксозен апартамент на улица „Олд Бърлингтън“ и след като изхвърлил но стълбите говедото, дето било с нея, и счупил гръбнака в една маса. Така и се падаше на мръсницата. Съдията го съжали, съдебните заседатели — също, и министърът на вътрешните работи го помилва. Но историята не свърши дотук. „На тоя баща му е убиец — убил дъщеря си, да знаеш! Нищо чудно, той самият да утрепе някого!“ Така говореха, докато не сложи черната риза. Тогава млъкнаха. Страхуваха се от него. Знаеха, че само да свирне и Скрегър щеше да се погрижи за тях.
Сега, седнал в задушната съдебна зала, той се чудеше на тоя Скрегър. Мисълта му се стрелкаше и блъскаше из миналото като птичка в кафез. Добрият стар Скрегър! От никого не се страхуваше. Може би беше малко смахнат, но беше готов на всичко за човек, когото харесваше. „А той ме харесваше — помисли си Елис. Май веднага му допаднах. Навярно, защото беше толкова огромен и глупав, а аз — толкова хилав и умен.“
Внезапно гласът на съдията отново привлече вниманието му. Той все още четеше изявлението на подсъдимия:
„Реших да напусна страната, тъй като не желаех да играя ролята на човек, отказал да служи във войската поради убежденията си и защото предполагах, че в Германия ще имам възможност да изразявам и пропагандирам идеи, чието разпространение бе забранено в Англия във военно време. След като осъзнах обаче, че бях отказал да служа на Англия в критичен за нея момент, стигнах до логичното заключение, че нямам моралното право да се върна в тази страна по собствено желание, и че бе по-добре да подам молба за германско поданство и да се заселя в Германия постоянно. Въпреки това, непрекъснато се стремях да допринасям, с каквото мога, за постигането на помирение или поне на разбирателство между двете страни“.
Е, той въобще не се интересуваше дали ще има разбирателство между Англия и Германия. Да вървят по дяволите. Не го вълнуваше нито колко силна става Русия, нито пък колко евреи са се родили. Единственото, което го вълнуваше, бе да се грижи за себе си, да изкара малко пари, да има дом и малко спокойствие. Плащаха му по пет лири на седмица само за това, че носеше черна риза. Те оцениха неговите достойнства. Нямаше нищо против да работи, за да заслужи тези пари. Никой не можеше да го нарече мързелив. Би работил за всекиго, ако имаше тази възможност, но единствено в Британския съюз на фашистите не го осъдиха за престъплението на баща му. Приеха го нормално. Насърчиха го да продължи образованието си, научиха го да говори правилно — а това беше повече, отколкото проклетите капиталисти бяха направили.
Тъкмо вече се готвеше да замине, когато започна войната. Бяха го посъветвали да се махне, да отиде в Германия, но тази идея не му харесваше. Слушал бе твърде много за нацистите. Можеше да им се възхищава отдалече, но не беше толкова глупав, че да им се завре под носа. В Англия можеш да наругаеш правителството и да го наричаш с какви ли не обидни думи, а полицаят до теб само ще се хили крадешком. Можеш дори да набиеш някой комунист — поне това го вършеше не той, а Скрегър — и да ти се размине, но в нацистка Германия трябва да си държиш езика зад зъбите, ако не искаш да си навлечеш беля.