— Малко е раничко за тая работа, приятел — подхвърли един от шофьорите. Той беше дребен, с малки страхливи очички, тънки устни и странно деформирани уши, завити навътре, без долна месеста част.
Джеймс се обърна хладно към него.
— На мен ли говориш момче? Шофьорът се ухили.
— Да не би да трябва да ти иска разрешение? — отвърна той с ръце на хълбок. — Казах, че е малко раничко за тая работа, а мога и да добавя, че мъж на твоите години трябва по-добре да го знае.
— Какво искаш да кажеш? — попита тихо Джеймс, макар че започна леко да настръхва.
— Хайде, старче — отвърна подигравателно шофьорът. — Знаем за к’во си тук.
— О, така ли? — заяде се Джеймс, вече наистина ядосан. — Не знам за какво говориш, но ако не ми обясниш веднага, ще ти се стъжни.
Лицето на шофьора помръкна и доби застрашителен вид.
— Виж к’во, старче. Внимавай с кого говориш. Ако не беше вече готов за гробищата, щях да ти цапна един.
С ледена усмивка Джеймс извади служебната си карта.
— Погледни я добре — каза той спокойно, — може би ще се сетиш да се държиш прилично.
При вида на полицейската карта, шофьорът веднага промени поведението си.
— Дявол да го вземе, ченге! — възкликна той. — Що не каза по-рано. За пръв път виждам такова ченге. Взехте за някакъв скапан фермер, да пукна ако не е така.
— Няма значение за какъв си ме взел — каза Джеймс, като впи проницателните си сини очи в него. — Я по-добре ми кажи ти кой си, как се казваш?
— Сем Уайт — отвърна мъжът с уплашен поглед. — Не си търся белята, господине. Просто се помайтапих.
— Майтапите ти не са много удачни — отвърна рязко Джеймс. — По-добре обясни какво имаше предвид. Малко раничко за какво?
— Е, само се пошегувах — отвърна Уайт като тъпчеше с крака на едно място. Останалите шофьори размениха лукави погледи и се заслушаха. — Като те видях да звъниш, помислих, че си един от клиентите й.
— Така ли — отвърна Джеймс и му просветна. Той удържа усмивката си. — Значи тя е една от онези, така ли?
— Точно така, шефе — отвърна Уайт, като побърза да се докара.
— От много висока класа, но пак си е една от тях.
Джеймс погледна към апартамента.
— Можех да се досетя — промърморя той почти на себе си.
— Прави си добра реклама, а?
Уайт се ухили смутено.
— Е, сигурно си заслужава. Викат й Алената дама. Парчето си го бива, но няма и да те погледне, ако не можеш да й дадеш поне няколко стотака.
— Сигурно още не е станала — каза Джеймс.
— Нищо подобно, шефе, няма я. Повече от месец не съм я виждал.
Джеймс се намръщи. Да не би все пак да беше момичето, което живееше у Крейн? Съмняваше се. Не приличаше на професионална проститутка — по-скоро беше съвсем обикновено момиченце.
— Е, жалко. Исках да говоря с нея. Да знаеш случайно къде може да е отишла?
— Не, шефе, но една жена идва редовно да чисти, може би тя знае.
— И кога ще се появи?
— Всеки момент — Уайт огледа улицата. — Обикновено идва към десет часа.
Джеймс извади снимката на Грейс от джоба си.
— Това ли е тази Брюър?
Уайт погледна снимката и избухна в смях.
— Тая? Изключено! Тя прилича толкова на Джули, колкото аз на Еди Лармар.
Джеймс изсумтя и прибра снимката. Това като че ли изясняваше нещата. Значи момичето не беше Джули Брюър, въпреки че имаше нейната карта за самоличност. Явно и Крейн беше замесен в цялата работа. Той я бе представил като Джули Брюър, макар че тя можеше и да е откраднала картата и да се бе представила пред Крейн за Джули Брюър. Джеймс все повече се убеждаваше, че момичето е Грейс Кларк. Имаше ли смисъл да виси тук, за да разбере още подробности или направо да се връща в Тейлъм? След като се поколеба за миг, реши да проучи по-добре въпроса. Искаше, по възможност, да открие, как Грейс Кларк се бе добрала до картата на Джули. Да разбере дали случайно Крейн не познава Джули.
— Ето я — каза Уайт, като посочи палеца си към една жена, която идваше забързана към тях.
— Добре, сега отивай да си гледаш работата и стой настрана, — каза Джеймс, изведнъж влязъл в ролята на полицай. — И за в бъдеще си дръж езика зад зъбите.
— Разбрано, шефе — отвърна покорно Уайт и тръгна към старомодния „Даймлер“ и продължи да го чисти.
Джеймс погледна жената, която идваше към него. Беше мрачна, с груби черти и когато се приближи, погледна го с подозрение.
Джеймс кимна.
— Добро утро. Търся г-жа Брюър.
— Няма я — отвърна рязко жената.
— Тогава искам да говоря с вас — отвърна Джеймс, с остра нотка в гласа си.