Тя му хвърли един поглед.
— Полиция? — попита тя вече с каменно изражение.
— Точно така. Сега ще влезем вътре да поговорим, за да не слухтят тези маймуни.
— Не, няма — тросна му се жената. — Казвай каквото има да казваш и се махай. Нямам време за разговори с ченгета.
— Може да се окаже нещо много сериозно — опита се да я убеди той от позицията на поста, който заемаше. — Не може да говорим на улицата.
Жената се поколеба.
— Добре, влез тогава — тя отключи вратата. — Но само за малко. Имам много работа.
Въпреки студеното й и мнително поведение, личеше си, че е разтревожена и когато я последва по стръмните стъпала, които водеха към апартамента, Джеймс усети, че визитата му не бе чак толкова нежелана, колкото жената се опитваше да я изкара.
Тя го въведе в луксозно обзаведен хол и застана враждебно пред камината. След като хвърли един поглед наоколо Джеймс остана изумен от скъпото, направено с великолепен вкус обзавеждане. Цветовата гама беше подбрана много умело, а мебелите очевидно струваха хиляди лири.
— Господи! — възкликна изумено той. — Тази жена знае да си създава удобства!
Жената махна с досада.
— Какво искаш? — попита тя. — Хайде, казвай каквото има и изчезвай.
— Нека като начало да чуя името ти — каза Джеймс, като постави внимателно шапката си на един стол и извади бележника си.
— Г-жа Фаулър, въобще ако това те засяга.
— От колко време е изчезнала г-жа Брюър.
Жената отмести поглед.
— Не си спомням да съм казала, че е изчезнала? Няма я.
— Хайде да говорим откровено — каза Джеймс. — Много добре знаеш, че е изчезнала. Намерихме картата й за само личност.
Г-жа Фаулър си пое въздух.
— Картата й за самоличност? — повтори тя с ужас в очите.
— Къде? Как я открихте?
— Открихме я — отвърна Джеймс, решен да не издава нищо. — Така че можете да помогнете, ако нещо й се е случило.
Г-жа Фаулър изведнъж седна.
— Какво може да й се е случило? За какво намекваш?
— Не намеквам за нищо. Изчезнала е, картата й за самоличност е намерена и това означава, че може да е и нещастен случай.
Настъпи дълга пауза, после г-жа Фаулър каза тихо:
— Какво искаш да знаеш?
— От колко време е изчезнала?
— Около четири седмици.
— Може ли малко по-конкретно? Кога излезе оттук?
Г-жа Фаулър се замисли за миг, отиде да погледне някакъв календар.
— Събота. 10 юли.
— А сега сме 20 август. Хм, каза ли къде отива?
— Каза, че отива някъде в провинцията за две-три седмици.
— Сама?
— Е, не. От време на време излизаше със свои приятели, джентълмени. Предполагам, че е тръгнала с някой от тях.
— Може ли да си малко по-ясна. Все пак не съм вчерашен. Тя е проститутка, нали?
— Г-жа Фаулър се наежи.
— Не е някоя уличница, ако за това намекваш. Имаше приятели, джентълмени и ако ги забавляваше и те й подаряваха по нещо за това, няма нищо нередно, нали? И ако искаш да знаеш, тя се движи из най-висшите кръгове. Та само преди месец, лорд…
— Добре, добре — намеси се бързо Джеймс. Изпитваше ужас да се рови из кирливите ризи на аристокрацията. — Значи възнамерявала да прекара няколко седмици в провинцията?
Г-жа Фаулър кимна.
— Спомена ли къде отива?
— Тя не обсъжда плановете си с мен — отвърна малко рязко г-жа Фаулър.
— Но каза, че ще се върне след няколко седмици? Не е споменавала, че може да остане повече?
— Трябваше да се върне на 26 юли, тъй като се бе уговорила да прекара уикенда със сър Чарлз…
— Няма значение с кого е щяла да прекара уикенда — каза бързо Джеймс, като си помисли, че тази млада жена май че е развратила половината аристокрация. — Да е писала или да се е обаждала?
— Нямах никаква вест от нея. Изненадах се и малко се разтревожих, когато не се върна на 27. Сър Чарлз много се ядоса.
— Предполагам — каза сухо Джеймс. — Отсъствала ли е друг път толкова дълго?
— Никога, затова се безпокоя. Познавам Джули отдавна и не бих искала да си сменям работата, но ако не се върне, ще ми се наложи. Не мога да живея от нищо.
— Имаш ли представа с кого е излязла? Искам да кажа, видя ли я, когато тръгна? Зърна ли придружителя й?
— Излезе както обикновено. Бях в кухнята, когато „Буикът“ се появи и аз й пожелах приятно прекарване.
— „Буик“ — повтори Джеймс и целият настръхна.
— Точно така. Една голяма, черна кола, дълга колкото улицата. Никога не съм виждала джентълмена. Той никога не излизаше от колата, само натискаше клаксона и Джули слизаше. Много пъти съм поглеждала от прозореца, но никога не съм го виждала. А и прозорците са такива, вижда се само горната част на колата.
— Не се сети да запишеш номера? — попита Джеймс, като си мислеше за големия, черен „Буик“ на Крейн, в който Дафни се возеше.