— За какво, по дяволите? — отвърна г-жа Фаулър. — Нямам си друга работа, та ще записвам номерата на колите. Дори и през ум не ми е минавало.
— Значи този приятел — с „Буика“ — е идвал и преди?
— О, да. Идваше около два пъти на месец, Джули излизаше и прекарваше нощта с него. Никога не е казвала къде отсядат, но той беше щедър. Веднъж й подари кожено палто.
— Да си чувала името му?
— Джули го наричаше Дик. Чувала съм я да говори с него но телефона. Да не би да мислиш, че той й е сторил нещо лошо?
— Не знам — отвърна Джеймс, като се опитваше да прикрие надигащата се възбуда. Сигурно е Крейн. Същото малко име и същата кола. Той е. — Младите дами, с толкова много приятели, джентълмени — продължи той мрачно, — си търсят белята и понякога я намират. Г-жа Фаулър пребледня.
— Тогава направи нещо — каза тя, като се изправи. — Намери ги.
— Ще ги намеря — каза Джеймс и извади снимката на Грейс от джоба си. — Някъде да си виждала тази млада жена?
Г-жа Фаулър поклати глава.
— Коя е тя?
— Няма значение — отвърна Джеймс с облекчение. — Ако разбера нещо, ще те известя.
Той слезе по стръмните стълби и излезе на уличката.
Шофьорът Уайт, го погледна въпросително, но Джеймс не му обърна внимание. Тръгна бавно към Бъркли Скуеър, изцяло погълнат от мислите си. Изведнъж пред него изникна още един проблем.
Какво се бе случило с Джули Брюър?
Спря едно такси.
— Съмърсет Хаус, — каза той на шофьора и седна отзад. Лицето му беше мрачно, а в очите му се четеше тревога.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Генерал-майор, сър Хю Франклин Стюард, отличен с орден за специални бойни заслуги, главен комендант и началник на полицията в областта, се занимаваше с розите, когато му съобщиха, че е пристигнал инспектор Джеймс.
Хю, висок, белокос мъж към седемдесетте, въздъхна със съжаление и каза, че идва след минута. Винаги някой се тревожи за нещо, помисли си той. Като че ли няма никакво спокойствие в днешно време. Какво ли по дяволите иска този човек? Сигурно идва по личен, а не по служебен въпрос. Джеймс нямаше право да контактува пряко с началника на полицията по служебни въпроси, трябваше да мине по канален ред.
Хю остави ножицата за подрязване, огледа подредените-редици розови храсти и бавно се запъти към огромната къща, която бе станала твърде голяма за него, откакто изгуби тримата си сина във войната, а дъщеря му скоро щеше да се омъжва.
Испектор Джеймс чакаше в антрето. Изглеждаше притеснен и бе застанал мирно под красивата глава на един тигър, застрелян от сър Хю преди около четиридесет години в провинция Бенгалия.
— Добро утро, Джеймс — каза сър Хю и кимна приятелски. — Напоследък не съм те виждал. Май за първи път идваш тук?
— Да, сър — каза Джеймс, като гледаше също така притеснено, както и се чувстваше.
— Един стар, хубав дом, но вече много голям за нас, а и данъците са доста високи. Ще трябва да помислим за нещо по-малко, но трудно ще го открием, а и розите ще ми липсват. Видя ли ги като идваше по пътечката?
— Да, сър, много са хубави.
Хю грейна.
— Наистина, не са лоши — отвърна той. — Султаните на Занзибар и лейди Ештаунс може би са най-хубавите, макар че полковник Харисън е уверен, че има нещо, с което може да ме изненада. Не си виждал розите му, нали?
Джеймс се отпусна на другия крак и отвърна, че не е.
Хю му хвърли бегъл поглед, усети се, че Джеймс явно не е дошъл да обсъжда рози и въздъхна.
— Стига сме говорили за рози — каза той, сложи ръка върху рамото на Джеймс и го заведе в кабинета си — уютна стая, пълна с книги, цветя и ловни трофеи. — Понякога дотягам на хората, когато стане въпрос за рози. Седни и се чувствай като у дома си. — Погледна инкрустиралия часовник върху полицата на камината и видя, че минава шест. — Няма да е лошо да пийнем по нещо — продължи той и извади една бутилка уиски от чекмеджета в бюрото си. — По това време не е за уиски, но мисля, че за случая си заслужава, нали? Първото ти посещение, а?
Джеймс се изкашля. Оценяваше жеста на сър Хю да го накара да се почувства удобно, но искаше най-сетне да поговорят по същество. — За мен не, сър — каза той притеснено. — Все пак благодаря ви. Аз, аз искам да обсъдя с вас един важен въпрос…
— Глупости — каза Хю, докато наливаше доста голямо количество уиски в две чаши, които също бе извадил от бюрото. — Притеснен си като млада невеста, Джеймс. Хайде, глътни това и се успокой. Няма защо да се плашиш от мен. Аз например много повече се страхувах от моя военен устав, отколкото от някой посетил ме генерал.