Не му се ходеше и в армията, но не смееше да изтъкне политически причини, като претекст за отказ. Така че отиде в армията — отново право в ръцете на капиталистите. Повишение? Малко вероятно! („На това момче баща му е убиец. Джорд Кушман… помниш ли? Убил дъщеря си… Ужас!… Аз не бих седнал в столовата до човек, чиито баща е направил такова нещо, а ти“?) Не го повишиха. Заставиха го да бели картофи в кухнята. Решиха, че става само за там — да бели картофи по цял ден, докато си разрани ръцете и изпочупи ноктите си. После го изпратиха заедно с хиляди чували картофи за Франция, където в отстъплението при Дюнкерк бе пленен.
Навярно вестниците бяха писали, че всеки един от отстъпващата армия се е бил до последния си дъх. Излиза, че сапьорите, щабният състав и готвачите са удържали германците с голи ръце. Можеше и да са се били, но не и той. Беше му дошло до гуша от английската армия. Изчака германците и се предаде. Каза им, че е член на Британския съюз на фашистите и номерът мина.
Какво го интересуваше какъв боклук му даваха да чете по микрофона. Получаваше по хиляда марки на ден плюс храна и квартира, а възможността да говори на милиони свои съотечественици го караше да се чувства могъщ. Не всеки може да постигне това, особено ако е син на помилван убиец.
— На ти още един сандвич — прошепна дебелата жена до него. — След малко съдебните заседатели ще излязат. Аз се наядох.
Елис взе сандвича и благодари с кимване. Бабчето не е чак толкова досадно, помисли си той. Щеше да си изкара акъла, ако узнаеше кой е. Елис се усмихна и захапа хляба.
— Явно, имаш нужда от повечко храна — каза жената, след като съдията се скри зад вратата. — Ще прощаваш, че ти се меся и го казвам направо, ама си същински скелет. Да не си бил военопленник?
Елис се поколеба, после се поддаде на изкушението да се похвали.
— Белсен — смотолеви той с пълна уста, изучавайки с поглед пълното й добродушно лице. Стана му приятно като видя, как по него се изписа ужас и страхопочитание.
— Божичко! — възкликна тя. — Белсен! Виждала съм го на снимки. И ти си бил там?
Той отхапа от сандвича с острите си малки зъби и кимна.
— Аз пък никога — каза тя и очевидно още не можеше да го проумее. — Като си представя, че си бил там. Горкичкият.
Елис сви рамене и отмести поглед. Може би бе неразумно да прекалява с приказките. Той огледа съдебната зала и се замисли колко време ще е необходимо на съдебните заседатели, за да вземат решение.
— Измъчваха ли те? — попита жената, дърпайки го за ръкава.
Той изведнъж я намрази за безкрайното й любопитство и се нахвърли срещу нея.
— Млъкни — озъби и се той. — Нямам намерение да говоря за това.
Тя изглеждаше разочарована, дори малко обидена. Елис усещаше, че го наблюдава, но гледаше право пред себе си.
В четири часа съдебните заседатели се върнаха в залата. Решението за присъдата им бе отнело двадесет минути.
Докато чакаше, Елис мислеше за подсъдимия, опитваше да се постави на негово място. С всяка изминала минута ставаше все по-напрегнат, докато накрая едва контролираше треперещите си крайници.
Вратата зад съдийското място се отвори, появиха се няколко съдебни заседатели и шерифът2, облечени в тоги, и застанаха встрани, за да се поклонят на съдията, който влезе, стиснал в ръце чифт бели ръкавици и парчето черен плат, известно като черната шапка.
Подсъдимият изкачи стълбите към подсъдимата скамейка. Елис не смееше да го погледне. Струваше му се, че ще види собственото си отражение.
Съдебният чиновник попита:
— Съдебни заседатели, единодушни ли сте за присъдата? Елис се наведе напред, капки пот избиха но челото му, зъбите му се оголиха.
— Виновен.
Двадесет минути за да изпратят един човек на смърт. Двадесет минути! Елис им се озъби. Червена пелена се спусна пред очите му. Можеше самият той да стои сега пред съдията. Дебеланата до него реши, че е разстроен и сложи ръка на рамото му, за да го успокои.
Съдията произнесе смъртната присъда.
— Така му се пада — каза жената със сподавен и развълнуван въпреки желанието и глас — Изменник такъв.
Свещеникът рече:
— Амин.
Елис изскърца със зъби. Ако го хванат и него ще го обесят. Но той не беше изменник! Бяха се отнасяли с него лошо и той им го бе върнал. Това беше всичко. Освен това, ако го бяха послушали, Лондон никога нямаше да бъде бомбардиран. Хиляди пъти им бе повтарял, че трябва да се отърват от Чърчил и да се сприятелят с Германия.
Но тези глупаци не го послушаха и сега Лондон бе в развалини, а него щяха да обявят за предател.
2
Почетен чиновник, представител на кралицата, във всеки английски град, който има преди всичко формални съдебни задължения. — Бел. прев.