Елис се отпусна върху възглавницата, отчаян и ядосан. Той искате да и каже да остави Крейн и да тръгне с него. Той можеше да й осигури дом, тя щеше да се грижи за него, да му помага. Но беше безсмислено — тя нямаше дори да го изслуша.
Затвори очи, докато мислеше как да постъпи. Може би беше по-добре да говори с Крейн, да го предупреди да не й причинява нищо лошо, да го заплаши. Но той знаеше, че Крейн само щеше да му се изсмее. Защо Скрегър не беше тук — той щеше да му запуши устата и да отведе Елис и Грейс. Ако Грейс се откъснеше от влиянието на Крейн, щеше да се вразуми. Но как да се добере до Скрегър? Дали беше на онзи телефон? Може би беше — малко вероятно, но възможно.
Къде ли беше телефонния указател? Как да го намери, без да събужда подозрение? И после как да се добере до телефона в хола? Само да се свърже със Скрегър, той ще…
Изведнъж му се стори, че някой го гледа и, без да обръща глава, погледна внимателно с крайчеца на окото си към прозореца. Единственото, което видя, беше отразената в стъклото на фона на нощта стая. Въпреки това беше сигурен, че някой наблюдаваше в стаята. Усети как му се изправя косата.
Не смееше да погледне към прозореца. На ум му дойде абсурдната идея, че ако не погледне натам, човекът, който надничаше, можеше да не го забележи. Полиция ли е? Кой можеше да бъде? Не бяха Грейс и Крейн. Чуваше ги как си говорят в другата стая.
Мигновено обхваналият го ужас парализира всичките му сетива. Можеше само да вижда. Навън, сред високите дървета се разнесе бухане на бухал, после отново настъпи тишина, но човекът отвън продължаваше да наднича, да се взира в него.
Елис понечи да извика Крейн, но нещо по-добро му дойде наум. Протегна треперещата си ръка и изгаси лампата. В стаята стана тъмно и той видя неясните очертания на дърветата и живия плет на фона на бледата луна. Видя и нещо друго. Нещо, което го вцепени, смрази кръвта му и спря дъха му. Навън, точно под прозореца, стоеше приведен човек, а главата и раменете му се очертаваха на фона на полумрака.
Елис нададе сподавен вик и се изправи като пружина в леглото. Видя две вперени очи и един сплескан към стъклото нос, но лицето беше безформено, сякаш не съществуваше. Гледката беше страшна, ужасяваща: две святкащи очи, един сплескан нос и глава без лице.
Изведнъж тишината в стаята потрепери от ужас при появата на звук — лек и краткотраен, подобен на тихото дращене на мишки.
Прозорецът внимателно се отвори.
Елис усети полъх на горещ нощен въздух, две неясно очертани ръце се появиха на перваза на прозореца, а главата и раменете на човека отвън се приближиха към него.
— Не вдигай шум — прошепна д-р Сафки. — Аз съм. Не исках да те плаша.
Все още вцепенен от ужас, Елис едвам успя да запали лампата. Още не можеше да се освободи от шока в резултат на странната поява на дребния индус, по-скоро го бе приел за видение на лунната светлина. Лежеше и го гледаше втренчено, усещаше страха дълбоко в себе си и му се чудеше.
Д-р Сафки провря глава и рамене през прозореца, но не се опита да се вмъкне по-навътре.
— Къде е той? — прошепна Сафки, като въртеше големите си, черни очи, а бялото около тях проблясваше.
— Да те вземат дяволите — озъби се Елис. — Изкара ми акъла. Какво искаш? Защо се промъкваш така към прозореца?
— Сссст! — изсъска Сафки уплашено. — Ще ни чуе. Говори тихо. Видях я. Чух го какво каза, затова се върнах да те предупредя.
Елис изведнъж настръхна и забрави собствения си страх.
— Какво имаш предвид? — запита той, като се наведе напред. Да ме предупредиш за какво?
— Него — каза д-р Сафки, като погледна към вратата. — Разбрах какво е намислил в момента, в който я представи като Джули Брюър. Трябва да я отведеш оттук. Разбираш ли? Каквото и да се случи, трябва да я отведеш оттук.
— Но защо? — попита Елис. — Ужасът, изписан на лицето на доктора се предаваше и на него. — Хайде, говори. Кажи ми. Какво ще направи той?
Пълното лице се изкриви в гримаса, едрите рамене се вдигнаха.
— Не мога да ти кажа — прошепна д-р Сафки. — Нищо но мога да ти кажа. Но те моля да я отведеш оттук. Каквото и да правиш, отведи я — той се наклони над перваза и махна с топчестите си ръце умолително към Елис. — Не ги оставяй сами довечера. Тази нощ е опасна — мрак, тишина, сън… там се крие опасността.
Елис го наруга.
— Казвай, хайде! Какво ще направи той?
Чуха леки стъпки пред вратата.
Елис и д-р Сафки се сковаха.
— Не го оставяй сам с нея тази нощ — прошепна д-р Сафки умолително и изчезна в момента, в който вратата се отвори.
— Сам ли си? — попита Крейн, щом влезе в стаята. — Стори ми се, че те чух да говориш.